Роберт Хюлик - Нощта на тигъра

Сега вече ясно се виждаше, че разбойниците майсторят стенобитно оръдие. Но едва ли щяха да бъдат готови преди зазоряване, защото им предстоеше да стъкмят и количка, с която да го придвижат по склона и после до портата на имението. Наведен между дървените колони, съдията можеше да види на около седем метра надолу покривите на пристройките в задната част на сградата. След малко вдигна глава към стрехите; бяха широки и покриваха плътно балкона. Над трегера на плъзгащите се врати забеляза няколко дървени плоскости една до друга, към един квадратен метър всяка. Неизвестен майстор беше резбовал върху тях с изящен рисунък дракони, носещи се из облаците. Грижливо изпипаните детайли говореха красноречиво, че къщата е най-малко на две столетия. Архитектите от по-ново време не отделяха толкова внимание на всяка подробност от художественото оформление.

Из въздуха се носеха приятна хладина и свежест, вероятно до сутринта щеше и да се заскрежи. Реши да остави вратите полуотворени, за да може незабавно да чуе гонга в случай на тревога. Тъкмо се готвеше да си ляга, когато погледът му спря върху музикалната масичка в дъното. Всъщност не му се спеше чак толкова и опитът да си припомни как се свири на лютня, щеше да му помогне неусетно да дочака сутринта. Освен това във всички стари ръководства се препоръчваше лунна нощ като най-подходяща обстановка за свирене. В младостта си добре владееше седемструнния инструмент, тъй като се говореше, че бил любим на безсмъртния Конфуций, и това умение се смяташе за част от доброто възпитание. Но наистина от дълги години не беше докосвал мелодичните струни. Сега беше любопитен да узнае дали още си спомня трудната техника на свирене.

Измести настрана музикалната масичка и седна на абаносовото кресло с гръб към стената. Разтри вледенените си пръсти, загледан в инструмента. Червената боя върху плоския продълговат корпус беше изпъстрена с пукнатини, което подсказваше, че лютнята е най-малко на сто години, безспорна антикварна ценност. Прокара внимателно пръст през седемте фини копринени струни. Тонът се оказа неочаквано дълбок и задушевен, трептящите ноти проехтяха в тихата стая. Настройката все още беше добра, следователно малко преди смъртта си девойката беше свирила. Докато завърташе ахатовите ключове на грифа с дясната ръка, опита да си припомни началото на любима мелодия. Но щом започна да свири, установи, че, макар и да я помни, е забравил техниката на свирене. Издърпа чекмеджето, в което обикновено се държаха нотите. Прелисти тънките папки, но откри само по-трудните класически композиции, които явно щяха да са неподвластни на ограничените му способности. Имаше и няколко композиции от „Музика на сливовата клонка“ — напълно понятно, след като момичето толкова харесваше тези цветчета. Най-отдолу намери нотите за една кратка и простичка мелодия, наречена „Есен в сърцето“. Досега не я беше виждал, непознати му бяха и думите, написани отстрани с красив ситен почерк. Някои бяха зачеркнати, поправяни бяха и самите ноти. Явно композицията бе дело на мъртвото момиче. Песента се състоеше от две части:

Той изсвири мелодията веднъж много бавно, с вперени в партитурата очи. Мелодията беше напевна и поради това лесна за запомняне. След като повтори няколко пъти най-трудните пасажи, съдията Ди научи песента наизуст. Дръпна маншетите на кожуха си и се приготви да изсвири всичко, както подобава, загледан в лунния планински пейзаж.

Изведнъж спря. С периферното си зрение бе зърнал крехкия силует на момиче, застанало до писалището в левия ъгъл на стаята. Обкръжаваха го сенки, така че беше трудно различим, но приведените рамене и профилът с леко закривен нос, както и сресаната назад коса бяха ясно очертани на фона на осветената от лунни лъчи плъзгаща се врата. Сивата фигура се задържа там само за миг, после се изгуби в сенките.

Съдията Ди стоеше неподвижен, отпуснал ръце върху копринените струни. Искаше му се да извика, но нещо стягаше гърлото му. Затова се надигна, заобиколи масичката и пристъпи бавно към левия ъгъл, в който се беше изгубило видението. Взря се в писалището с широко отворени очи — там нямаше никой. Прокара длан по лицето си. Сигурно бе видял призрака на мъртвото момиче.