Роберт Хюлик - Нощта на тигъра

С усилие на волята се овладя. Разтвори плъзгащата се врата докрай и излезе на тесния балкон. Вдъхна дълбоко прохладния свеж въздух. В дългата си практика беше срещал призрачни видения, но в крайна сметка се беше оказало, че всички те имат логическо обяснение и естествен произход. Ала как можеше да намери обяснение за призрака, който току-що беше видял? Дали не бе плод на неговото въображение също както му се беше сторило, че чува насън гласа й? Но тогава беше в безсъзнателно състояние, докато сега беше буден и с широко отворени очи.

Поклащайки бавно глава, той влезе вътре и придърпа зад себе си двете крила на вратата. Извади огнивото от ръкава си и запали малкия ветроупорен фенер. Вече беше намислил следващата си стъпка. Призрачното видение можеше да означава само едно — че момичето е починало след жестоко насилие в същата тази стая. Безплътният й дух все още витаеше наоколо в отчаян опит да подскаже истинската причина за гибелта, преодолявайки с мъка границата между живота и смъртта. Докато е спял, тя беше успяла дори да го накара да чуе гласа й. А сега, когато се бе съсредоточил върху мелодията, съчинена от самата нея, внезапно бяха установили и зрителна връзка. Макар и за миг, фигурата й се мярна в света на живите. Вече нямаше съмнение, какво бе длъжен да стори. Взе фенера и тръгна надолу по стълбището.

На най-долната площадка спря, защото видя ивица светлина под вратата на стаята на болния. Пристъпи на пръсти и допря ухо до дървената плоскост. Чуваха се приглушени гласове, но не успя да различи отделни думи. След малко шепотът заглъхна и се разнесе тиха напевна мелодия, наподобяваща магическо заклинание или молитва. Той влезе в гостната. Застанал на първото стъпало, вдигна фенера и се опита да се ориентира. Спомни си, че освен главния вход бе видял още една врата зад стола, на който беше вечерял. Това напълно съвпадаше с думите на господин Мин, че домашният параклис се намира зад гостната.

Прекоси стаята и потропа на тясната врата. Не беше заключена. Щом отвори, го лъхна тежката миризма на индуски благовония, която потвърди предположението му. Затвори безшумно след себе си и освети наоколо с фенера. В дъното на малкото помещение имаше висока маса с червена повърхност, в средата й беше поставен малък олтар с позлатена статуетка на Гуан Ин, богинята на милосърдието. Отпред се виждаше малък сребърен съд за благовония, пълен до половината с пепел, сред която стърчаха три благовонни пръчици с тлеещи връхчета.

Съдията ги разгледа внимателно. Взе една от неизползваните, струпани на купчинка край свещника, и я сравни по дължина със запалените. Те бяха само с половин сантиметър по-къси, което означаваше, че човекът, дошъл на поклонение, е бил тук съвсем скоро. Вгледа се замислено в продълговатия сандък, скован от сурови дъски и закрепен на две подпори: това беше временният ковчег с тялото на мъртвата девойка. От тавана на отсрещната стена висеше завеса от брокат със старинна бродерия, представяща сцената, в която Буда преминава в състояние на нирвана. На прага на земната си смърт той беше полегнал върху кушетка, заобиколен от представители на трите свята, които видимо скърбяха за физическата му кончина.

Магистратът постави фенера върху олтарната маса. Съобрази, че щом вратата не е заключена, всеки би могъл да влезе. Изведнъж го обзе тревожното усещане, че не е сам. Но помещението бе тъй малко, че нямаше къде да се скрие човек. Освен ако нямаше тайна ниша зад провесената брокатена завеса. Той се приближи до нея и натисна с пръст — стената отдолу беше твърда и неподатлива. Съдията вдигна безпомощно рамене. Нямаше смисъл да умува кой може да е бил тайнственият посетител в параклиса. Все пак трябваше да побърза, да не би той да се върне отново.

Заобиколи молитвената възглавничка в средата на стаята и освети отблизо ковчега. Беше дълъг към два метра, но дълбок само шейсет сантиметра, та вероятно щеше да е лесно да огледа тялото, без да се наложи да го вади. Със задоволство отбеляза, че капакът не е закован, а само облепен с широка книжна лента. Но пък изглеждаше доста тежък и нямаше да е лесно да го отмести сам.

Свали кожуха си, сгъна го и го остави на пода. Нямаше нужда от него в тясното задушно помещение. Наведе се над ковчега и тъкмо се опита да отлепи с нокът книжната лента, когато ясно долови нечия въздишка.

Магистратът застина, наострил уши, но усети само бученето на кръвта във вените си. Реши, че може, да е било шумолене от завесата пред стената — беше забелязал, че отнейде леко подухва. Продължи да разлепва книжната лента, но ненадейно върху капака на ковчега падна тъмна сянка. Съдията рязко се извърна и видя иконома, втренчен в него.