Роберт Хюлик: Нощта на тигъра

— Абсолютно никой, ваше превъзходителство. Тъкмо снощи се канех да кажа за него на баща ми след вечеря.

— Така, така — съдията се надигна и излезе на балкона.

В синкавия здрач вече се мержелееше приготвената от разбойниците количка за стенобитното оръдие. Летящите тигри извеждаха конете си от пещерата. Той се върна в стаята, седна на стола и каза:

— Наистина кръгът на заподозрените е доста тесен. Смятам управителя Йен Юан за най-вероятния извършител на убийството — вдигна ръка да спре бурните възражения на Къю и продължи: — Нежеланието му да види убитото момиче е определено подозрително. То ме кара да мисля, че съзнателно избягва това, и то не от сантименталните подбуди, които възпират Ляо. Йен умишлено е избегнал риска да бъде питан защо не е уведомил господин Мин, че това не е вашето тяло, в случай че подмяната се разкрие. Защото, за разлика от търговеца на чай и стария слуга управителят несъмнено е могъл да различи Астра от вас.

Тя го изгледа ужасено и извика:

— Господин Йен е високообразован, сериозен младеж. Как би могъл да падне толкова низко, че да върти любов с една проста селска мома!

— Разполагам с повече познания от вас, за да разреша случая, госпожице Мин — учтиво възрази съдията. — Йен ми направи впечатление на разпуснат човек, който с неохота е изоставил градския живот. Подозирам, че баща му го е изпратил тук, за да пресече някоя позорна любовна история, налагаща продължителното му отстраняване от града. По този начин е разчитал да поправи една грешка. Втората обаче, прелъстяването на прислужничка в имението на близък роднина, би могла да доведе до окончателно отхвърляне на Йен от почтеното му семейство.

— Глупости! — възкликна раздразнено тя. — Йен е боледувал сериозно и го изпратиха тук, за да смени климата.

— Хайде, хайде, госпожице Мин! Интелигентно момиче като вас не може да се хване на такава евтина уловка.

— Съвсем не е уловка — продължаваше да упорства тя. Надигна се рязко и каза: — А сега ви моля да ме заведете при баща ми. Искам час по-скоро да му разкрия истината. А също и да го помоля за съвет, как да открием изчезналото злато. Защото това е единствената останала надежда. Ако не го намерим, при това скоро, разбойниците ще избият всички ни.

Съдията също се надигна.

— С удоволствие ще ви отведа при родителите ви, госпожице Мин. Ала преди да направя това, искам да дойдете с мен в наблюдателницата. Там ще разпитам господин Йен във ваше присъствие, за да послужите като свидетел при даването на важни показания. Ако се окаже невинен, ще трябва сами да търсим златото — и като видя, че тя се готви да възрази, той посочи навън и възкликна: — О, небеса, те идват!

Уплашеното момиче застана до него и двамата се взряха в десетината конници, препускащи по склона към тях. Отзад се търкаляше на колела някакво съоръжение. Край него яздеха други бандити, за да направляват пътя му.

— Карат към нас стенобитно оръдие — каза възбудено съдията. Сграбчи я за ръкава и отривисто й нареди: — По-бързо, нямаме време.

— Ами златото? — извика отчаяно тя.

— Йен ще ни каже къде е. Хайде!

Той почти влачеше след себе си колебаещото се момиче. По стълбището чуха тревожния звън на гонга от наблюдателната кула. Прекосиха бързо двора, в който започваха тревожно да се стичат бежанците от пристройката, оживено обсъждайки положението. Докато изкачваха стръмното стълбище към наблюдателницата, съдията зърна с крайчеца на очите си двама яки младежи да се изкачват по покрива на масивната порта, където от вечерта бе приготвена голяма рибарска мрежа.

— Идват насам със стенобитно оръдие! — извика тревожно управителят, когато съдията стъпи на най-горната площадка. — Направили са също…

Той млъкна рязко и зяпна изненадано Къю, която се показа отзад.

— Ти… ти… — заекна той.

— Да, жива съм, както виждаш — каза бързо тя. — Бях се скрила под покрива. Ти не си видял трупа отблизо и си помислил, че съм аз. Но тялото е на Астра.

Долу, отвъд стената, се разнесе гълчава. В сивкавия утринен здрач се виждаха четирима конници, които препускаха буйно напред-назад. Те отправиха подигравателен поздрав към хората в крепостта с вдигнати в ръцете копия. На раменете им се развяваха късите наметала от тигрова кожа. Съдията замислено огледа огромната повърхност от тинести речни води. След бурята равнището им се бе повишило чувствително, но поне мъглата се вдигаше и на него му се стори, че зърва в далечината черен силует. Обърна се към управителя с остър тон: