Вирджиния Хенли - Прелъстен

— Ами ти, Лили? Защо се занимаваш с това?

— За да се издържам. Мама трябва да храни шест деца. Хвана се с един ирландски боец, който ме просваше на пода всеки път, когато тя се обърнеше с гръб. Затова, когато станах на тринайсет години, напуснах. Така поне ми плащат за това.

Антония бе силно възмутена.

Лили се изправи.

— Слушай, сигурен ли си, че не мога да ти направя поне едно фелацио?

— Не мисля така — отвърна със съмнение Тони.

— Е, в такъв случай би ли имал нещо против, ако отида да обслужа някой друг клиент.

— Разбира се, че нямам, Лили. Беше ми приятно да поприказвам с теб.

Лорд Лам огледа палубите на „Лудост“. Бяха изпълнени със смеещи се сирени и техните тритони. Настойникът й очевидно го нямаше сред тях. По-скоро щеше да продаде душата на дявола, отколкото да го чака тук.

Когато господин Бърк отвори входната врата на Кързън Стрийт, в едната си ръка държеше кофа. Девойката го изгледа студено.

— Дяволски си нагъл, подлец такъв!

Изкачи стълбите с обиден и изпълнен с достойнство вид, а икономът се ухили и поклати глава; ролята на млад лорд очевидно й бе влязла под кожата.

Всеки път, когато се събудеше нощем и не можеше да заспи, Тони пишеше в дневника си. Започваше да й прави впечатление, че изписаните страници се увеличаваха и че се оформяше определен модел. В началото на всяка статия очерняше Адам Савидж, изброяваше пороците и грешките му, правеше списък на подозренията си относно миналото му и после изливаше насъбралите се в душата й обида и възмущение. След това философски обясняваше или извиняваше въпросните прегрешения. Следваше неохотна възхвала на мъдростта или способностите му, а последните едно-две изречение показваха недвусмислено, че започва да се увлича и да мечтае за този мъж.

Въздъхна, ядосана на себе си. Взе перото, твърдо решена този път да напише цяла страница, в която изобщо да не става дума за нейния настойник.

Като свърши да пише, се отпусна по гръб на леглото и сви ръце под главата си. След това си представи Савидж. Той определено бе най-суровият мъж, когото бе виждала. И най-мургавия. Краката й се подкосяваха при вида на подобна мъжественост.

Ръцете на Адам бяха мазолести, целите в белези и груби като на орач, и въпреки това само при мисълта, че може да я докосне, й идеше да крещи. Кожата му беше смугла и осеяна с косми, изкушаваше се да я пипне, да я почувства, да изучи… тялото му навсякъде.

Искаше й се да я погледне така, както гледаше другите жени. Искаше да я вижда красива, да бъде специална за него. Искаше да я целува… по устните. Девойката потръпна, кожата й настръхна, но не защото й беше студено. Напрежението в слабините й се разпростря нагоре към гърдите. Обхвана ги в ръце — сториха й се налети, натежали и подути. Зърната й се втвърдиха като диаманти. Припряно отдели длани от тялото си и скочи от леглото, за да премахне чувството за вина, което я бе връхлетяло.

Адам Савидж прекара сутринта със своя секретар. Мълвата за богатствата му се бе разпространила като мълния дори извън Лондон. Всеки ден по пощата пристигаха предложения за бизнес-спекулации, които Джефри Слоун пресяваше, преди да отнема с тях ценното време на своя работодател. Представяше на неговото внимание всичко, в което имаше и най-малката вероятност за печалба.

Някои той категорично отхвърли, върху други реши да помисли. После Савидж набързо прие или отказа двайсетината покани за светски събития, даде на Слоун списък с имената на дамите, които трябваше да получат цветя, и най-накрая се захвана с последния делови въпрос. Лорд Антъни Лам. Цяла сутрин бе отлагал неизбежното, но това не можеше да продължава безкрайно. Савидж изруга наум, когато чу, че на входната врата се позвъни и камериерът му въведе някого. Наложи се да мине по задното стълбище, за да избегне срещата с посетителя.

— Отърви ме, който и да е той — нареди на Слоун той.

— Прекалено е късно — произнесе провлечено Тони, който в този момент влезе в кабинета му и възседна един от столовете.

Адам кимна на секретаря.

— Остави ни.

В мига, в който вратата се затвори, младият мъж се нахвърли отгоре й.

— Снощи платих луди пари, защо не я изчука?

Антония се вцепени.

— Откъде знаеш, че не съм?

— Защото платих на момичето допълнително и за да ме информира.

— Копеле! — процеди, чувствайки се притисната в ъгъла.

Леденосините му очи я смразиха с презрителния си поглед.

— Какво каза тя?