Вирджиния Хенли - Арабският принц

— Банята ти е готова, агънцето ми.

— Адел, ти наистина ме глезиш, но трябва да побързам. Ако закъснея, принцеса Изабел ще вдигне страхотен скандал — рече Бриана и се потопи в топлата вода. — Приготви ми тоалет за езда. Разчитам на твоя вкус, за да избереш нещо подходящо за сезона.

— Принцесата е още дете и сигурно затова иска да тормози по-големите от нея — усмихна се Адел.

— О, не я наричай дете. Ще побеснее, ако те чуе. Тя е на четиринадесет години, но непрекъснато изтъква, че майка й, кралица Филипа, се е омъжила за крал Едуард, когато е била на същата възраст.

В стаята влезе млада камериерка с поднос в ръка, на който имаше препечени кифлички, бурканче с мед и каничка с медовина. На вратата отново се почука и Адел отиде да отвори. На прага стоеше един от пажовете на принцесата, известен със своите лудории. Носеше бележка и смутено пристъпваше от крак на крак. Явно му се искаше по-скоро да си тръгне, но Адел му каза да почака.

Бележката беше от Джоан и гласеше:

Бриана, моля те, прости ми. Надявам се, че наказанието ти не е било много жестоко. Облечи се съблазнително. Имам предвид нещо, което много ще те заинтересува.

Бриана затвори очи. Явно, че приятелката й бе замислила нова лудория. Въздъхна и се обърна към пажа. Момчето гледаше виновно към статива. Тя се приближи към него и го хвана за ухото.

— Ти, малко дяволче! Защо съсипа рисунката ми?

Пажът се изчерви и започна да отрича, ала беше очевидно, че лъже. Девойката разбра, че по този начин няма да го накара да признае. Всъщност животът на кралския паж не беше от леките — ставаше в ранни зори и по цял ден търчеше нагоре-надолу из двореца, изпълнявайки различни заповеди. В замяна получаваше само ругатни и по някой и друг шамар. Ала истинските му мъки започваха, когато навършеше десет години и му разрешаваха да служи като оръженосец на някой от знатните благородници.

Бриана пусна ухото му и подаде на момчето захаросан бадем.

— Я ми кажи, проклетнико, кой те накара да съсипеш рисунката ми?

Чипоносият хлапак уплашено промълви:

— Ами… нямах друг изход, милейди…

— В такъв случай ти не си толкова виновен, нали така?

Пажът поклати глава.

— Как се казваш?

— Рендъл.

Името му й се стори познато и тя се загледа в червените му къдрици.

— Да не си брат на Елизабет Грей?

Момчето предпазливо кимна.

— Някой те е накарал да унищожиш рисунката ми, но ти не си искал, така ли е?

— В двореца никой не може да си позволи да не изпълни заповед на принцеса Изабел… — смутено избъбри пажът.

Бриана му се усмихна, пъхна препечена кифличка в ръката му и го пусна да си върви. Ако не искаше да закъснее, трябваше да побърза. Адел й беше приготвила една тъмносива кадифена туника, но девойката поклати глава и си избра бледолилава рокля, а върху нея облече тъмновиолетова туника. Леля й сплете косите й в две тежки плитки. Сетне Бриана си сложи чорапите, пристегна ги с дантелени жартиери и обу елегантни ботушки от мека кожа. Взе тъмновиолетовите си кадифени ръкавици, украсени със златни нишки, изпи на един дъх чашата с медовина, целуна Адел и изхвръкна от стаята. След по-малко от минута Бриана стигна до стаята на приятелката си.

Придворната дама на Джоан, Глинис, беше от Уелс и черната й коса и мургавата кожа контрастираха с нежната русокоса красота на Джоан. Глинис знаеше всички клюки в Уиндзор, а освен това беше толкова суеверна, че често ставаше обект на подигравки.

Бриана се изненада, като видя разпуснатите коси на Джоан.

— Но ти не можеш да ходиш на лов с тази коса!

— Днес съм тръгнала на лов за друга плячка! — засмя се Джоан, но взе сребърна мрежичка за коса, а приятелката й помогна да прибере гъстите си коси в нея.

Двете момичета повдигнаха полите на роклите си и весело се затичаха по коридора към кралските апартаменти.

Спалнята на принцеса Изабел бе осеяна с рокли, които не бяха заслужили нейното одобрение. Сърцето й се изпълни със завист, когато видя тъмновиолетовия тоалет на Бриана и тъмнорозовата рокля на Джоан. Камериерките и придворните дами на принцесата едва сдържаха сълзите си, измъчени от капризите на господарката си. Една от тях й подаваше небесносиня рокля, а друга държеше елегантен жакет от черно кадифе. Изабел приличаше на майка си и бе единствената от рода на Плантагенетите, която имаше тъмна коса и черни очи. Всъщност би могла да бъде доста привлекателна, ала сърдито стиснатите устни загрозяваха красивото й личице.