Вирджиния Хенли: Арабският принц

Силните му ръце погалиха гърдите й, а сетне се плъзнаха надолу към талията: Тя потръпна, когато усети по нежната си кожа грубите мазоли по пръстите му. Лизет го повлече към леглото и при вида на прекрасното му тяло от гърдите й се изтръгна силна въздишка. Ръцете й обвиха шията му, а краката й се сключиха около кръста му. Изви се и жадно пое огромната му мъжественост, която я изпълни цялата. Извика от удоволствие, никога не бе изпитвала подобна наслада.

Хоуксблъд бе разкрачил крака и стоеше безстрастен, докато Лизет извиваше тялото си върху неговото. Когато тя потръпна от освобождението и се отпусна задъхана, той внимателно я занесе до леглото и я положи върху копринените завивки. Сетне започна да гали тялото й с умели движения и тя отново достигна до кулминация. Никога не се бе чувствала така задоволена. Ала гордостта й бе засегната, защото знаеше, че той все още не бе изпитал наслада с нея.

Младият мъж се претърколи и нагласи тялото й върху своето. Лизет се изправи на колене и го изгледа с учудване. Лицето му бе изкривено в дива гримаса. Той приличаше на мъж, който иска грубо да я изнасили. По тялото й преминаха вълни на невероятна възбуда, примесена със страх. Колко ли мъже бе убил? Тя се изчерви. Той все още бе с панталони, ала тя не можеше да чака, докато ги съблече.

Пръстите му обхванаха гърдите й и тя изохка.

— Що за мъж си ти? — задъхано попита Лизет.

— Мъж, който умее да се владее — просто отвърна той.

— И как си се научил да контролираш така тялото си, мон амур?

Кристиан се засмя.

— Да контролираш тялото си е детска игра. Да контролираш чувствата и мислите си е малко по-трудно. А да контролираш волята на другите хора изисква дълги години упражнения.

— Кой си ти? — уплашено прошепна тя.

— Понякога съм арабин, а понякога — норман. — Внезапно сложи пръст на устните й, приковал поглед в тежката дървена врата. За миг се концентрира и разбра, че Сен Ло приближава към стаята. Резето на вратата помръдна, ала големият прът от вътрешната страна му попречи да се отмести. Чу се тихо почукване. Лизет въздъхна и се надигна. Посочи към вратата, даде му знак да излезе на балкона и се пресегна за пеньоара си.

— Който и да е, сега ще го отпратя. Почакай ме за миг.

Студеният нощен въздух охлади разгорещената му кожа. Хоуксблъд се втренчи по посока на морето, зад което се намираше Англия. Французите и англичаните се ненавиждаха до смърт. Англичаните презираха французите, смятаха ги за страхливци, за мъже, които мислят повече за удоволствия, отколкото за война. Французите, от своя страна, смятаха англичаните за груби и недодялани варвари, които само знаят да пият отвратителна бира.

В този миг Хоуксблъд получи прозрение. Той беше половин англо-норманец. Не можеше да продаде меча си на Франция. Трябваше да отиде в Англия и да се срещне с граф Уорик. Нали според английските закони титлата и замъкът се наследяваха от най-големия син в семейството?

Кристиан се обърна и понечи да се върне в стаята, ала застина на място. Пред очите му изплува образа на „неговата“ дама. Виждаше я толкова ясно, та му се струваше, че ако протегне ръка, ще я докосне. За пръв път видя очите й. Те бяха зелени със златни точици, а над тях се спускаха дълги извити мигли, в чиито краища, подобни на диаманти, блестяха сълзи.

Изведнъж в гърдите му се надигна силно желание да защити непознатата девойка. Почувства болката й, нейната чувствителност и уязвимост. Това усещане беше ново за него. Въпреки че като рицар бе дал клетва да защитава жените, досега никоя жена не бе възбуждала у него друго чувство освен страст и желание за обладание.

Кристиан протегна ръка и върху пръстите му капна една сълза. Тя бе достигнала до него с магическа сила. Вкуси от сълзата и желанието към французойката се стопи като пролетен сняг. Изправи се, прекрачи бойниците и се спусна надолу по стената на замъка. Без въже или някакво помощно средство би било невъзможно за друг мъж, ала за Дракар беше нещо просто, все едно че се спускаше по стълба.

Когато се върна в палатката, се изтегна на леглото, подложи ръце под главата си и започна да изпитва сетивата си.

Всичките си седем сетива.

Видя блясъка на лунните лъчи, които обливаха копринения покрив на палатката. От бронзовата лампа се разнасяше ухание на тамян. Различи гордите очертания на сокола, кацнал на пръчката. Погледът му обходи палатката, без да пропусне и най-малката подробност.

Усети аромата на бадемовото масло, с което бе намазан. До обонянието му достигна мириса на сандаловото дърво, което бавно догаряше. Отвън се носеше миризмата на лагерния огън, чуваше се цвърченето на мазнината, капеща от печеното месо, подушваше миризмата на вкиснатото вино, примесена с евтиния парфюм на проститутките. Усещаше аромата на плодородната кафява почва, острата миризма на конете, уханието на кестените и дъха на морето.