Вирджиния Хенли - Арабският принц

— Когато се върна, обещавам да те заведа на лов със соколи. Ще прекараме чудесно.

Лайънъл повдигна Елизабет Грей и я настани на коня й, като не пропусна да я докосне по някои интимни места.

Бриана подскочи, когато чу мъжки глас зад гърба си. Извърна се и го погледна изненадано.

— Ще ми позволите ли да ви помогна, госпожице? — Той се наведе и подложи ръцете си, за да може тя да стъпи на тях. Бриана го гледаше като хипнотизирана, запленена от необикновения цвят на очите му. Мъжът търпеливо я чакаше, застанал в неудобната поза.

— Извинете ме — прошепна смутена девойката, усмихна му се с благодарност и се качи на коня. Усмивката й предизвика завистта на другите благородници към младия де Бошан. По обратния път към Уиндзор тя не преставаше да се пита какъв цвят бяха очите на Робер де Бошан — тюркоазени или аквамаринови.

Когато първите светлини на зората обагриха небето, французите видяха, че червената копринена палатка е изчезнала, и разбраха, че чуждестранният рицар и придружителите му са заминали тихомълком през нощта. Когато приближиха брега, Хоуксблъд съобщи на оръженосците си, че е решил да замине за Англия. Али още преди това се бе досетил за намеренията на господаря си, но си каза, че това навярно е предопределено от волята на Аллаха, и затова благоразумно си замълча.

По-практичният Пади не бе толкова философски настроен, защото знаеше, че ги очакват тежки изпитания — не беше шега да се преплува Ламаншът с шест охранени коня и цяла планина багаж.

— Не предполагах, че ще правим разходка по море — сухо каза той. — Как ще преплуваме до френския бряг с целия този товар?

— Във Франция научих, че с пари всичко може да се уреди — отвърна Хоуксблъд.

Пади се ухили и кимна към Али.

— Е, това е по твоята част, приятелю.

— Ти пък не си научил нищо ново — подразни го Али.

Ирландецът, който винаги искаше да има последната дума, цитира поговорката на бедуините:

— Силата на мъжа е в неговото красноречие.

Дори Хоуксблъд го изгледа изненадан, впечатлен от мъдрите думи на оръженосеца си.

Влязоха в двора на една странноприемница, разседлаха конете и Али отиде на пристанището. Намери малък кораб, който превозваше хора и коне между Шербург и Кале, плати на собственика доста щедра сума и лесно го убеди да преплува още двадесет мили до Дувър. Кристиан и оръженосците му прекараха остатъка от деня в странноприемницата и потеглиха на свечеряване, за да използват прилива.

Али остана в трюма — възложиха му да надзирава скъпите чистокръвни арабски жребци. Бойните коне се отличаваха с буен нрав, но напевният му глас лесно успя да ги успокои. В това време Пади се разхождаше по палубата, опитвайки се да овладее възбудата си — връщаше се в Англия след петнадесетгодишно отсъствие. Припомни си корабокрушението, когато се намираше край бреговете на Гърция. Беше прекарал приятни месеци на един остров, но турците нахлуха и го завзеха. Там той усвои бойното изкуство в непрекъснати сражения срещу връхлитащите освирепели мюсюлмански бойци, ала накрая бе пленен и попадна в турския затвор. През това време османските орди завладяха Византия.

Кристиан — или Дракар 5 5 Дракар означава „ястреб“ (араб.), Хоуксблъд (англ.) означава „ястребова кръв“. — Б.пр. , както го наричаха арабите — беше в елитния еничарски корпус на султана. Той освободи Пади от затвора и ирландецът стана негова собственост. Животът на ирландеца принадлежеше на младия воин с безстрашно лице, ястребов поглед и тяло, стройно като на нормански викинг. Пади предполагаше, че младият воин го бе освободил и му бе подарил живота, защото шегите на ирландеца винаги го разсмиваха.

Кристиан намръщено гледаше някакво дребно животинче, затворено в тясна клетка. Никога не бе виждал същество с толкова особени очи.

— Какво, по дяволите, е това животно? — запита той Пади.

— Прилича ми на невестулка. Искаш ли да го пусна?

— Ако не ти, аз ще го направя — отвърна Кристиан.

— Господи! Спрете! — извика капитанът.

Но Пади се подчиняваше единствено на господаря си. В мига, в който отвори вратичката на клетката, животинчето изскочи като мълния, стрелна се по палубата, подскочи между краката на капитана и го захапа в слабините. Пади и Кристиан избухнаха в смях.

Но на французина хич не му беше до смях. Изкрещя с цяло гърло, сграбчи животинчето за врата и го захвърли през борда. Кристиан спря да се смее, изтича до парапета и се взря в тъмната вода. Животинчето бясно се замята във водата, но след минута изчезна сред вълните. След малко отново се показа, ала разстоянието между него и кораба бързо се увеличаваше.