Вирджиния Хенли - Арабският принц

Кристиан веднага свали ботушите и ризницата и се хвърли в морето. Изплашеното зверче се покатери на рамото му и заби нокти в дългата му коса. Това спаси живота му.

Пади помогна на господаря да се изкачи на палубата. Онзи невъзмутимо отръска водата от дрехите си.

Капитанът и моряците го гледаха с ужасени очи.

— Човече, трябва да си полудял, за да рискуваш живота си заради тази гадина!

Младият мъж презрително ги изгледа.

— Ти трябва да си луд, капитане, щом се страхуваш от това дребно животинче.

Пади му помогна да облече ризницата и дебелия жакет, а треперещото зверче веднага се мушна под него. Капитанът отвори уста да каже нещо, но суровият поглед на Кристиан го накара да замълчи.

— Май се уплаши да не го нападне животното — промърмори Пади.

Хоуксблъд сви устни и се насочи към задната част на кораба. Водата в морето беше невероятно студена и мокрите дрехи бяха полепнали по тялото му. Ала той се опита да не обръща внимание на това — знаеше, че морският бриз скоро ще ги изсуши.

Небето притъмня и звезди обсипаха небесния свод. Още от детинство астрономията беше любимата му наука. Знаеше имената на почти всички звезди. Ястребовият му поглед различаваше дори звезди и съзвездията — Кентавър, Алтаир, Лъв. Те бяха за него като стари приятели. Имаше още час, докато изгрее луната.

Стоеше неподвижен, опитвайки да се концентрира. За секунди успя да различи силуета на някакъв кораб. Приличаше на френски, но разумът му подсказваше, че пиратските кораби нападат най-често през деня. Това вероятно беше някакъв пътнически кораб, отправил се към бреговете на Англия.

Приближи се към носа на кораба и отново се взря в далечината. Най-накрая успя да различи неясните очертания на крепостта, кацнала върху скалистия бряг на Дувър. Хоуксблъд извика капитана да донесе фенер. Сетне отиде при кормчията, посочи му скалите, които едва се виждаха на хоризонта, и му заповяда да насочи кораба покрай брега. Кормчията не познаваше английското крайбрежие и стриктно спазваше указанията на Кристиан.

Корабът акостира в тих залив, достатъчно широк, за да разтоварят багажа, след което корабът отплава в мрака.

— Тъй като Дувър е вратата към Англия, сигурно пристанището е добре охранявано. — Кристиан говореше тихо, защото знаеше, че вятърът отнася надалеч всеки по-силен звук.

— По целия бряг има стражи, които си предават съобщения със сигнални огньове — обясни му Пади.

— Ти стой на пост, а аз ще запаля огън — мрачно се усмихна Хоуксблъд.

Без да протестира, Али се зае с конете и багажа. Той бе толкова отдавна с Дракар, че двамата се разбираха без думи.

Хоуксблъд се загърна с широко наметало и бавно тръгна по морския бряг. Погледът му не се отделяше от черната точка в морето, която се приближаваше все повече и повече. Търпеливо изчака цял час, докато френският кораб приближи до брега. От него започнаха да слизат тежковъоръжени войници. Войнският му инстинкт го караше да се нахвърли върху тях, ала той потисна порива си и търпеливо изчака, докато последният боец изчезна сред пясъците.

Кристиан тихо се промъкна до кораба, улови едно въже и незабелязано се прехвърли през борда. Спря и се ослуша. Подуши миризма на катран и се насочи към буретата. Корабният фенер щеше да свърши останалото. Когато корабът избухна, Кристиан вече беше на безопасно разстояние.

Огнените езици озариха небето и привлякоха вниманието на стражата в Дувър. Хоуксблъд и Пади избиха неколцина френски войници, а останалите взеха в плен. Нито един не успя да избяга. Пленените войници затвориха в замъка в Дувър, а адмирал Робърт Морли, командващ войските от петте пристанища, изрази гореща благодарност на Кристиан Хоуксблъд и му предложи гостоприемството си.

— Жалко, че Негово Величество не можа да види вашия подвиг. Беше тук до вчера, за да събира кораби за войната с Франция. Дадох му двадесет от най-добрите. Той се върна в Уиндзор, за да присъства на годишния турнир.

Кристиан бе смаян. Двадесет кораба бяха твърде малко, за да се справят със силния френски флот.

— Не трябваше ли кралят да се откаже от турнира поради надвисналата заплаха от война?

Адмирал Морли избухна в смях.

— Не познавате нрава на Едуард Плантагенет. Може да го заплашват с война едновременно и Шотландия, и Франция, може дългът на кралската хазна към банкерите да достигне деветстотин хиляди флорина, но той никога няма да се откаже от кралския турнир.

Кристиан Хоуксблъд се запита дали бе взел правилно решение. Обречената на бедност страна начело с крал, потънал в дългове, не предлагаше никакви обещаващи перспективи. Младият рицар стисна зъби. Вече бе късно да променя решението си и щеше да го спазва докрай. На следващата сутрин с мрачна решителност, Хоуксблъд препусна със свитата си към Уиндзор.