Димитър Талев - Преспанските камбани

— Това не знам. Ще видя някой ден имаш ли оръжие или нямаш. Някога ти си бунтувал целия град.

— Наклеветили са ме, каймакам ефенди.

— Наклеветили са те… А вчера в двора ти цяло сражение станало, знам аз.

— Влязоха лоши люде в двора ми.

— Лоши… Те не са влезли за тебе. Ти си ги нападнал с твои люде. Изпокъсали сте им дрехите, били сте ги. Оплакват се срещу тебе, десет лири обезщетение искат. Аз трябва да те затворя и ще те затворя.

Черните очи на кюрда светнаха през гъстите, дебели вежди.

— Каймакам ефенди, аз съм търговец, не мога да губя ни един ден. Ще платя десет лири, но искам да знае те, че в нищо не съм виновен.

— Ти казваш, че не си виновен, а шестима срещу теб казват, че си виновен.

— Ще платя десет лири, но не съм виновен.

— Инат човек си ти. И Рюшди бей се оплаква от теб. Подмамваш му людете, бягат, не искат да работят в чифлика му.

— Те бягат от кехаите му, от него бягат, че ги оставя гладни да му работят. И те са живи души.

— Ще им кажеш да се върнат в чифлика на Рюжди бей. Ти какъв човек си тук, в Преспа, бре. Размирник си, не си гледаш работата, чуждата работа гледаш. Ще кажеш на селяните да се върнат в чифлика.

— Те си отидоха. Не са при мене.

— Къде са…

— Не знам, каймакам ефенди.

Джемал ефенди обърна към него приведения си гръб, отиде до отсрещната стена, като мачкаше в ръцете си хартията, и пак се върна:

— Ще те затворя. И Рюшди бей се оплаква от тебе. На съд ще те изправи той.

Глаушев търсеше скрития поглед на каймакамина и най-сетне намери подходящия отговор:

— Ще платя още днес обезщетението, каймакам ефенди. Ще донеса десет лири, на вас ще ги дам, а вий ги дайте на Хайредин Арап ага. На вас ще ги дам, да зная, че са минали през вашите ръце. Ще ми позволите да изляза и да ги донеса.

Джемал ефенди пак се обърна с гръб към него и рече:

— Върви.

Лазар Глаушев се върна в дюкяна си и каза на Андрея Бенков:

— Каймакаминът ми иска десет лири за вчерашната гюрултия у нас. Заплашва ме, че ще ме затвори.

— Занеси му, скоро занеси му десет лири!

— Ами как иначе… Наистина ще ме затвори и ще ме държи кой знай колко време. Ето какъв е нашият живот: вчера Кючук Кадри за малко не ме уби, а днес каймакам ефенди ми иска десет лири рушвет, за да не ме накаже.

Още през пролетта на 1860 година православният български народ в Турция отхвърли гръцкото духовно иго, отказа се от църковното главатарство на гръцкия патриарх и поиска от турското правителство да признае л узакони отделна, независима българска църква. Десет години българските вождове в Цариград биха и блъскаха с юмруци, с гърди и колена турската „Висока порта“ 17 17 Висока порта — Турското правителство , но тя оставаше затворена. Излезе тогава пред тях руският посланик в Турция граф Н. П. Игнатиев и тежката турска Порта се разтвори широко, с двете си поли. Султанът призна, че има на света български народ, български език и българска църква. Ала докато султанът подаваше на своя външен министър подписания вече ферман за независима българска църква, в същото време той се обърна към вътрешния си министър и рече гневно:

— Натиснете здраво към земята тоя български милет 18 18 милет — народ , да не може да дига повече глава!

Вътрешният министър на негово императорско величество султан Абдул Азис издаде съответна и още по-строга заповед до своите валии и паши по цяла Европейска Турция, а валиите издадоха съответни и още по-строги заповеди до своите мутесарифи, каймаками и мюдури. Такава писмена заповед получи от своя вали паша в Битоля и преспанският каймакамин…

„От известно време насам — пишеше пашата на своя подчинен — по всички места и във всяко нещо българският милет взема голяма преднина. Внимавайте добре, това нещо да не се допуска повече във вашата кааза. Българите са добри чифчии — нека бъдат чифчии; те са добри търговци — нека бъдат търговци. Но пазете строго да не посягат те към оръжие, да не се сдружават тайно и явно, за да смущават нашия, дьовлет, да дигат ръка срещу нашето господарство и власт. Има вече и такива случаи по някои места. Дигнете срещу българите всички други милети и вери, за да бъдат, всички заедно против тях, тъй като те, българите, са: най-многобройни в европейските предели на Отоманската империя. Отсега нататък ще подкрепяте гръцкия милет срещу българския милет, за да не угасва огънят и враждата между тия два милета, за да ги държим и двата здраво в ръцете си. Свикайте първенците на правоверните във вашата кааза и им предайте дословно тая наша заповед, която е заповед от най-високо място и не може да остане неизпълнена. Нека я знаят и изпълняват и: всички други правоверни в каазата ви… Донасяйте ми: своевременно за всяко нещо, което става и което вие ще предприемете във вашата кааза в смисъла на казаното по-горе…“