Димитър Талев - Преспанските камбани

Вардарски дигна ръка, сякаш да ги поотстрани, и рече навъсен:

— Те са се били, а вие що… Сеир си гледате! Такава е нашата работа: когото бият — бият, а другите сеир си гледат. И така се ще ни бият, сички ще ни бият.

Наоколо стана тихо, някои наведоха глава, като че ли не им бяха ясни думите на учителя, а други и се уплашиха от опасните му думи. Един доста възрастен преспанлия с гъсти, провиснали вежди и мустаки дълго въртя глава и рече издебело:

— Така е, даскале, право говориш! Ще ни бият, ще ни тъпчат. А ние тука, сбрали сме се може би сто души, с плюнка можем да ги удавим.

Вардарски го погледа, погледа и едвам се въздържа да не подеме приказката му с още по-остри думи срещу турските насилия. Всички наоколо чакаха да чуят какво ще отговори учителят, а Вардарски току се огледа с внезапно озарено лице и рече с гърлен, весело потрепващ глас:

— Народе… Получи се вест от Цариград… Издаден е султански ферман… българската църква се отделя от гръцката и ние ще си имаме своя, отделна екзархия. Дигна се шумна врява и викове:

— Хаирлия да е, учителю! Честито да ни е… Изтичаха насам и жени от портите наоколо — що каза учителят, нещо радостно, та всички се съживиха там, викат!…

Вардарски влезе у Глаушеви, а народът се разпиля из махалата и заедно с него се разнесе из целия град разказът за случката в Глаушевия двор. И всеки ще добави:

— Ами знайш ли: нашите в Цариград са изпъдили гръчкия патрика!

Като изтласкаха турците на улицата, Лазар Глаушев прибра селяците в двора и още личеше голямата му тревога. Той каза:

— Е, братя… сега вие ще требва да се позакриете из гррада, кой където намери, че турците могат пак да Дойдат тука. Вашият бег иска да ви върне в село. Се ще намерите къде да се приберете, да не сте на едно место, скрийте и колите, и воловете. — Той видя, че селяните, колкото бяха смутени и уплашени, смутиха се още повече, и току викна: — Ама вие да не се плашите! Аз не ви пъдя, ама не е хубаво да стоите тука и сички заедно, на едно место.

— Така е, така е — чуха се гласове. — Да сте живи господ живот и здраве да ви дава, прибрахте ни като свои… Сега ни е по-лесно, нема да останем на улицата, ти харно ни велиш.

Лазар слушаше разсеяно благословиите на селяците които започнаха да се оглеждат и всеки търсеше своите си люде.

— Вие немойте веднага — каза им той. — Вижте днеска, потърсете си места, пък може довечера или утре Турците нема да се върнат веднага. И не бойте се. ЩоМ сте решили да бегате от село, нема веке връщане.

— Така е… Нема връщане… Малко встрани стоеше Тръпко, мушнал ръце в широкия си пояс, и само той, изглежда, не се боеше от нищо, не се тревожеше къде ще се прибере. Лазар се загледа в него замислен — момъкът беше височък, с добре развито силно тяло. — Искаш ли да те главя калфа при мене, в моя дюкян? — попита го Лазар.

— Е па… — приподигна рамене младият човек и рече: — Искам.

— Ще кажа да ти дадат некоя дреха от моите… да те погражданчиме. Не може калфа со селска руба. Ще познай и Рюшди бей…

— Хе… Рюшди бей! — поприсви устни Тръпко, т помръднаха предизвикателно и тънките му черни мустачки. — Нема да ме види веке той в Гранче.

Лазар едва сега забеляза отстрани в пояса му кокалена дръжка на кама.

— Ти що… — посегна той и я измъкна, близу две педи кама.

— Взех я от един ага, докато се боричкахме. Ами бех по-мераклия един пищол да си взема от них.

— Скрий я, скрий я — подаде му Лазар камата. Да не се вижда. И гледай да не направиш некоя пакост с нея.

Лазар влезе вкъщи и се отправи към малката стая — знаеше, че там го чака Ния.

— Лазе… — чу той гласа на майка си. Султана бе седнала пред огнището, подпря се на ръцете си и се изправи, загледа се в него:

— Каза ли им да си вървят?

— Казах им. Те не могат повеке тука… знаят ги турците.

— И ти? — Що аз, майко?

— Оружие изтеглиха срещу тебе… Да не беше оноза момче… Ти сега дома ще си седиш некое време, нема да излизаш по чаршията, докато им мине бесът на тия турски кучета.

— Мина им бесът, майко. Те сега нема да повторят.

— Знам ли… По-харно е човек да се варди.

— Ще се вардя, майко. Ти не бой се.

Лазар влезе в малката стая и затвори вратата, а Ния сякаш бе го причаквала, буйно го сграбчи с две ръце и се прилепи към него, притисна до болка глава на гърдите му. Тя мълчеше, но цяла потръпваше и с все сила се притискаше в него. Лазар дори се учуди на голямата и уплаха, която още не беше преминала, и Ния никога не беше проявявала така буйно своите чувства. Лазар я погали по косите: