Димитър Талев - Преспанските камбани

— Ами нели рекохме да не отиваш в чаршията… — и тя направи последно усилие да го спре, повиши глас: — барем днеска не отивай, Лазе!

— Не бой се, майко — хвана я той с две ръце. — Нема нищо. Те нема да посмеят в чаршията и защо ще се разправят с мене?

— Е, не мога да те задържа насила.

Преди да излезе и като остана сам за малко, Лазар извади пищова си от скривалището му в малката стая и го мушна в пазвата под горната си дреха. Сам се усмихна на мислите си: „Ето, новите страници започват…“ Запъти се той към чаршията, а на няколко стъпки след него вървеше новият му калфа Тръпко Велев. Младият селянин беше облечен в един стар костюм на Лазара ходеше поразкрачен, с извити ръце навън — цял измъчен в неудобното градско облекло. Като минаваха двамата мъже през чаршийските улици, людете се извръщаха след тях, а някои и поспираха Лазара, поздравяваха го весело — радваха му се, сякаш отдавна не бяха го виждали. То беше поради вчерашната случка с турците — любопитно беше на людете да го погледнат и се радваха, че бе се спасил от проклети турски ръце. На вратата на дюкяна го посрещна Андрея Бенков — той бе научил късно за вчерашната случка и едва сега виждаше приятеля си. И не се сдържа в голямата си радост, погали го свенливо по ръката, стискайки зъби от страх да не би да избухне в плач. Там наблизу бяха и двамата им калфи. Лазар посочи младия селянин:

— Ето Тръпко Велев, новия ви другар. Те поведоха младия човек към дъното на дюкяна имаше там да се пресява цяло купище ечемик, но не беше чужда на Тръпко Велев миризмата на хамбарите.

Животът в чаршията бе подел своя равномерен, делничен ход сред глуха врява; откъм чаршията на папукчиите се дочуваше бързият, гъст тропот на многобройните чукове, откъм ковачите, казанджиите, дърводелците се чуваха тежки удари, безспирно стържене, звън и трясък, а през всички тия по-близки и по-далечни шумове и скърцания се промъкваше пронизителното бръмчене и дрезгавият писък на лъка на драндарина чак от към горния край на чаршията. Вече доста късно — слънцето бе отскочило високо на хоризонта — през чаршията мина Джемал ефенди, каймакаминът, на път за конака Той вървеше с бавна походка по неравния калдъръм, из вил ръце назад, полите на разкопчания му сюртук се размахваха в колената му; вървеше той с наведена глава и сякаш нищо не виждаше по пътя си, но черните му кюрдски очи крадливо святкаха изпод дебелите, черни вежди — каймакаминът всичко оглеждаше и забелязваше. Малко по-късно по обратния път откъм конака се зададе Камбер онбаши, който стоеше винаги пред вратата на каймакамина в конака и беше негов постоянен куриер. Висок и цял разкривен, с дълги ръце и нозе, той влезе право в дюкяна на Лазар Глаушев:

— Чорбаджи… вика те каймакам ефенди в конака.

Ти сега ще дойдеш, с мене барабар 15 15 Барабар — заедно. .

— Харно, Камбер онбаши — отвърна Глаушев. — Ала имам работа малко нещо… Ти върви, аз веднага след тебе, ще те настигна.

— Цък! — поклати глава онбашията. — С мене ще дойдеш ей сега.

Лазар мълчаливо бръкна в чекмеджето, извади един юзлук 16 16 Юзлук — монета от сто пари. и го подаде на заптието:

— Иди, Камбер онбаши, в кафенето насреща, пий едно кафе. Аз ще дойда там след малко и ще вървим заедно в конака.

Заптието спокойно прибра голямата медна монета, с която можеше да плати двайсет кафета, и излезе. Лазар Глаушев извади от пазвата си пищова и бързо го мушна под дебелата покривка на миндерчето. Няма да иде с оръжие в конака — може да го задържат и претърсят. Сетне той извика онбашията от кафенето и тръгнаха заедно към конака. Поспираха се много люде да ги погледат, други изскачаха бързо от дюкяните си, гледаха дълго след тях, клатеха глави. И пак тръгна мълва по чаршията за Лазара Глаушев — подбрали го към конака, може и да го затворят!

Лазар Глаушев влезе в голямата одая на каймакамина, поздрави и се спря до вратата. Джемал ефенди се бе загледал в един голям лист хартия и не отговори на поздрава му. Не го покани и да седне, а той самият пристъпи, изви ръце отзад и хартията все току прошумоляваше зад него. Дълго гледа каймакаминът някъде долу, в нозете на Лазара, после дигна поглед някъде над главата му:

— Кой гръмна вчера в двора ти?

В турския език на каймакамина се долавяха меките гърлени звуци на родния му кюрдски език. Глаушев отговори също на турски:

— Гръмна Кючук Кадри. Искаше да ме удари.

— Други казват, че ти си гръмнал.

— Аз нямам оръжие, каймакам ефенди.