Димитър Талев - Преспанските камбани

— Е, нищо… Нема нищо…

— Колко страшно беше!… Можеха да те убият…

— Нищо, нищо… мина.

Тя се притисна към него с нова сила:

— Господ искаше да ме накаже…

— Защо?

Ния изхлипа без сълзи и нищо не отговори. От някое време и доста често, когато мислеше тя за своя живот, за своето безплодие и сърцето й я болеше от непрестанна мъка и копнеж за рожба, нейната мисъл против волята й се отклоняваше, отдалечаваше се от Лазара, тя и съвсем го забравяше, като да го изваждаше от сърцето й някаква зла, нечиста сила. И в мислите й навлизаха други, чужди мъже — пак против волята й, — минаваха, преминаваха пред погледа й, тя никога не бе ги викала, не бе ги търсила, а не можеше да ги спре по-далеко от себе си, да ги прогони.

Лазар излезе пак в двора и завари там баща си, Кочо и Вардарски, седнали и тримата на припек на младото пролетно слънце. Седна и той там на ниско столче. Вардарски мълчаливо му подаде писмо, което бе получил тая сутрин от Цариград. Лазар дълго го чете и с всеки нов ред лицето му все повече побледняваше, но сякаш се изчистваше от някаква сянка и се озаряваше все по-силно с радостна усмивка. Той бавно сгъна писмото и се прекръсти с широк размах на ръката си:

— Благодариме ти, господи!… Сподоби ти най-сетне со пълна сполука нашия народ…

— Е, що сега, деца — попита предпазливо стария Глаушев. — Ще си имаме наш патрика, наши владици.

— Наши, татко — кимна Лазар и подаде писмото на Вардарски: — Да вземем да ударим камбаните, да събере целия народ и да му съобщиме радостната вест, ама не може то, докато не мине през хюкюмата. Ще кажем общината…

— Аз вече казах на мнозина — рече Вардарски. Целият град ще се научи и без камбани.

— И виж ти за нас тука, по Битолския, Солунския, Скопския и Одринския вилает… — рече с огорчение Лазар. — Проверка ще правят, ще питат народа иска ли да мине към Екзархията. Само Велес признават… Нека питат — махна той ядно с ръка: — Ще им даде добър отговор целият наш народ!

Като че ли това не беше вече много важно, Вардарски прибра писмото в джеба си и като гледаше тъй, някак отстрани, рече провлечено, прецеждайки всяка дума:

— Една страница от нашата народна книга се затваря прочетена вече, а другата се отваря още непрочетена…

Лазар Глаушев го гледаше и чу ясно, разбра ясно всяка негова дума; гледаше го и старият Глаушев и се удивяваше на неговата ученост — не можеше той, стария и неук човек, да проумее всякога думите му; попогледна го и Кочо: „Какъв чуден човек е тоя даскал и малко нещо като завеян, не можеш да разбереш секогаш приказката му…“ Лазар мълчеше замислен: отваряше ли се наистина нова страница от народната книга? Вардарски се гневеше, че той не поде приказката му, и го гледаше, като да се тъкмеше да го подигне на единия си рог — тоя откъм здравото си око.

— Днес са ти влезли… — рече той троснато и млъкна за минугка, сетне продължи със същия глас: — Влезли са ти турци в двора.

— Да.

— Били сте се.

— Да.

— Ето! — въздъхна с пълни гърди Вардарски и стисна с цяла шепа брадата си: — Това е.

Лазар пак се умълча. Старият Глаушев почака той да, отговори, като поглеждаше ту него, ту Вардарски, и ТОКУ дигна ръце срещу учителя, разшири пръсти:

— Ами, ами, даскале! Щеха да ни избият сички тука, в двора! С ножове, с пищоли, а ние…

Вардарски го погледна бързо и попита:

— Какво ще правите сега с тия люде, селяните… щом беят иска да ги върне? Той пак ще прати катилите си..

— Ще се пръснат из града. Казах им — отвърна Лазар.

Нека дойдат неколцина у нас. Моят Аце Кутрев построи миналото лето още една стаичка.

Ния се мярна за миг на къщната врата и Вардарски веднага се обърна, но тя вече не се показа. Разговорът между четиримата мъже не вървеше. Лазар мълчеше, едва-едва ще отрони дума с разсеян поглед. Настанала бе някаква бъркотия в мислите му, а той никога няма да изрече неясна, недозряла своя мисъл и тъкмо сега, когато Вардарски насреща сякаш го дебнеше да го улови в грешка. Нова страница… Може и тъй да е. А Вардарски си мислеше, че е отдавна време да стане и да си върви. Окото му само се насочваше към вратата насреща, дето бе Се мярнала Ния. Най-сетне той скочи, сякаш се изтръгна от някаква сила, която го притискаше, задържаше го на мястото му. Изправил глава, той се понесе към портата с широката си походка.

— Даскале — викна след него Стоян Глаушев. — Да беше останал да обедваме… Вардарски махна с ръка: не.

На другата сутрин, като забеляза Султана Глаушева, че Лазар се готви да излезе в чаршията, спря го сред стаята с огнището: