Димитър Талев - Преспанските камбани

Преспанският каймакамин Джемал ефенди свика околийския меджлис, но само турските членове в меджлиса. Двамата българи — председателя на общината поп Костадин и стария чорбаджия Марко Брашнаров — каймакаминът не покани тоя път на съвещанието, макар чорбаджи Марко Брашнаров да беше верен и покорен поданик на падишаха. Не покани Джемал ефенди и влашкия представител в меджлиса Кости Пучура — дочул бе каймакаминът, че една част от власите в Преспа държат за българите и също се отказват от гръцкия патриарх.

Насядаха по широките миндери в одаята на каймакамина всички преспански бейове и най-богатите агалари, тук беше и кадията, и реизът 19 19 Реиз — кмет. , бяха и главните ходжи на петте джамии. Джемал ефенди прочете гласно заповедта на пашата, сетне я преповтори, както бе я запомнил. Първенците на правоверните в Преспа слушаха мълчаливо каймакамина, неподвижни и неми като идоли, сред гъст облак тютюнев дим. Дълго мълчаха те от почит към високата заповед. Пръв заговори най-старият между тях, Халил бей, който беше схванат в кръста от някаква стара болест и седеше на миндера превит надве, спуснал бяла брада чак до скута си. Гласът му трепереше и беше тлух, угаснал, но голяма беше тишината в широката одая.

— Да бъде жив хиляда години падишахът ни — загочна старият бей. — От него ни идват всички добрини. Той бди над нас денем и нощем. Не ни е забравил и сега. Но, агалар, далеч е той от нас, много далеч. Много стъпала има между него и нас, много стъпала ни делят от него. Високо остана той. Някога падишахът ходеше между народа си. И народът бе по-добър тогава, по чист във вярата си, по-справедлив, по-храбър. И аллах бе тогава с любимия си народ и с падишаха му. Тогава целият свят трепереше от османлиите и най-богатите страни бяха в ръцете им. Но тогава османлиите не слизаха от т конете си. Правоверните се молеха по четири пъти на ден на аллаха, пазеха рамазана и всички закони на истинската вяра. Покорените народи се бояха от тях и ги почитаха. Турчин не оставяше турчина в беда и нужда. Ей, аллах бисмилях1… ти дигна ръка от османлиите, взе силата им. Но преди да сториш ти това, те първи започнаха да се отклоняват от твоята вяра…

Хаджи Халил бей млъкна, задъхан от продължителното говорене, но се виждаше, че той още не беше свършил. И никой не наруши настъпилата тишина, макар да падна сянка на недоволство върху лицата на мнозина от агаларите. Старият бей пое дъх и продължи с още по-голяма сила, затрепера и гласът му от вълнение:

— Нашият падишах, да бъде жив хиляда години, стои в Стамбул, а около него деветдесет и девет плета от достойни и недостойни хора, от хора алчни за големство и слава, за богатство и почести! Не може да види той народа си, не може да го види и народът му. Не живее Добре правоверният народ и няма кой да му помогне. Падна той и пада по-надолу. Живее безпътно, забрави истинската вяра и своя закон, забрави дедите си. Ако не е тъй, прокълнете ме, агалар! Което мога да кажа за всекиго от вас, ще го кажа и за своите собствени синове, аллах бисмилях. Ей, боже милостиви.

По-големият ми син държи в харема си осемнадесет жени. По-малкият ми син изпива по една ока ракия всеки ден. Единият не излиза от харема си, а другият никога не изтрезнява. А около тях по цели тайфуни гладни хора и те все османлии, които не се срамуват да живеят от милостиня. Като търсим злото, ще го намерим най-напред у себе си. И да не се чудим, агалар, че тия, които бяха вчера под нозете ни, сега се качват на рамената ни. Гяурите излизат по-кадърни от нас и нека се сърдим най-напред на себе си. Хаджи Халил бей наведе още по-ниско глава и млъкна, Нямаше да каже той нищо повече. Позамислиха се някои от агаларите върху неговите укорни думи, но то беше докато заглъхна гласът му в широката одая. Човек е повече склонен да търси вината вън от себе си, Наистина — мислеха си агаларите, — имаше хаирсъзи и между правоверните, но гяурите бяха забравили вече всякакъв страх и почит пред господарите си. Така и се изказаха мнозина от събраните тук, като спазваха търпеливо ред и почит помежду си и към приказката си.

— Ако трябва, ние пак ще се качим на конете си — каза Исмаил бей и не поглеждаше огромния си корем.

Нямаше ни два часа, откакто беше тук, а меките му, влажни ръце трепереха от глад и стървотия; в сарая си — той държеше двама ахчии 20 20 Ахчия — готвач. .

— Не може да бъде, както е било някога — каза провлечено Бахтияр ага. — Ние сега няма къде да ходим, но каквото ни е дал аллах, наше си е и сега ние рахат ще живеем… и… — Той млъкна, изблещи мътни очи и не можеше да продължи, мисълта му бе се загубила. Бахтияр ага пиеше афион и цял беше пожълтял и подпухнал, дори и очите му бяха загубили блясъка си.