Димитър Талев - Преспанските камбани

— Вари го, печи го… Да ти дам сега селските бечви, нема хич да се различаваш от тия селяци… макар да живейш, кажи го, четиридесет години в града. Що беше това чудо!

— Ех, жено, кръвта ми е селска… Ама да си ми жива ти и здрава!

Той беше разтъжен и се радваше в същото време, че беше между толкова свои люде, а сърцето му преливаше от благодарност към Султана, която ги бе прибрала в къщата си. „Ех, такава е Султана — люта и остра, ама, никога нема да изкриви тя каквато и да е работа, се по правдата върви и сърцето й е милозливо, колкото и да е люта, пък и опака понекога…“ И Стоян побутна жена си уж случайно, а искаше да я докосне тъй, от милост и обич към нея…

Мина цяла седмица, Султана често ходеше по двора, надзърташе в отвъдната стая, в плевнята — бдеше зорко дали селските й гости пазеха чисто, а те, макар да бяха толкова люде и с малки деца, не се чуваше от тях ни глас, ни тропот. Но тя забеляза, че все по-често поглеждаха в ръцете й. Те вече гладуваха. Каквото бяха донесли от село за ядене, още първите дни се бе свършило. Усети ги Султана и се развика:

— Ами вие що сте скръстили ръце, що чакате! Защо не си търсите работа из града…

— Къде, стрино, не знайме… Как ще живейме без работа, ама нема…

— Питайте бре! Има тука люде с ниви, с градини, с дозя. Сега е тъкмо време за такава работа, пролет…

Не се сещаха как да си помогнат селските люде, бяха много наплашени и с потиснат дух, виждаше ги Султана и сама поведе няколко от жените да им търси работа из махалата. Да стори добро — то се знае, но и да се махнат най-сетне тия люде от главата й: прибра ги, а сега трябвате да им подава и по нещо за ядене, гладни бяха, децата все пред чардака й висяха с ей такива големи очи…

На другия ден беше неделя и беше хубав пролетен ден, още рано сутринта бяха наизлезли в двора и Глаушевци, и селските им гости. Върна се по-рано от църква и Стоян, да бъде повечко време между съселяните си, а те бяха се посъживили, поразвеселили се бяха — на другия ден, понеделник, повечето от тях тръгваха на работа. Тук беше и Лазар — не бе имал досега време да се поразговори с тия селски люде, дошли от неволя в къщата му.

Изеднаж дворът нататък, към портата, се изпълни с турци. Една от селските жени нададе грозен вик и побягна в плевнята. Турците бяха шестима, водеше ги Хайредин Арап ага, застанал на няколко стъпки пред тях, а там зад него беше и Кючук Кадри. Настана голямо смущение в двора, но и турците се позабъркаха, като се видяха срещу толкова люде и в чужди двор. Хайредин Арап ага въртеше очи, чупеше вежди и току посочи с ръка един от селяните, който стоеше най-близу, като закован сред двора от уплаха.

— Яла тука бре! — викна турчинът на развален преспански говор.

Селянинът не се и помръдна, но вместо него към агата се приближи Лазар Глаушев. Като видя Стоян Глаушев сина си да се приближава към турците, току се отпусна върху един камък край стената, премалял от уплаха, за себе си той и не мислеше, но съвсем се уплаши, като видя Лазара да се приближава към въоръжените християнски душмани, които не бяха дошли за добро в двора му..

И както винаги, когато се чувствуваше безпомощен, той потърси с очи Султана, жена си, която във всичко ще тури ред и отнищо няма да се уплаши. Тя стоеше на първото стъпало на чардака и гледаше турците с горящи очи. Но и тя, изглежда, бе се уплашила — лицето й, колкото беше дребно, сега се зеленееше още по-дребно под черната й кърпа. Уплашена беше и тя, но бързо се съвзе, слезе от стълбата и пристъпи след Лазара, спря се зад него.

— Що има, Хайредин ага… — попита Лазар.

— Търся ей тия керати там! — посочи нервно с глава турчинът селяните и повиши глас: — Що ги крийш, а! Тука има люде на Рюшди бей.

— Никого не крия, Хайредин ага. Тия люде ми са роднини, дошли са ни на гости. Чакай, чакай, Хайредин ага… Къде…

Турчинът, с ръка върху оръжието си, напираше да мине нататък, към селяците в дъното на двора, но Лазар му препречи пътя. Хайредин ага се сопна срещу него:

— Дръпни се да мина! — И кресна към селяните: — Насам бре, свини! Хайди да вървиш на село, да работиш!

— Хайредин ага — рече строго Лазар. — Тука е мой двор. Каквото искаш, от мене ще го искаш.

— Какво искаш… — изкриви се злобно турчинът. — Ей тия свини, селяните, да вървят на село. Рюшди бей чака. Избегали от село, не работят, Рюшди бей се люти… — Той се извърна към другарите си, махна с ръка и каза на турски: — Я да ги подкараме…

И наново понечи да тръгне към дъното на двора, дето се бяха струпали всички селяни, но Лазар пак му препречи пътя: