Димитър Талев - Преспанските камбани

Минали бяха години, откакто бе умряла Благуна — сестрата на Стоян Глаушев, но той не преставаше да я жали. Кого ли не жалеше той със своето милозливо сърце — и умрелите, които гниеха в черната земя, и всички живи, които страдаха на тоя грешен свят, — но Благуна! сестра си, никак не можеше да прежали. Тя беше най-милият му човек от всички негови люде, които остави в родното си село Гранче, когато избяга оттам преди близо четиридесет години. Като умря Благуна, децата й бяха отраснали, но тя остави и едно девойче на пет-шест години. Чуваше Стоян Глаушев, че малкото сираче живеело немило-недраго край по-големите си братя и сестри, край баща си, който беше затворен, навъсен човек, и Стоян все мислеше да прибере девойчето при себе си в града. Най-напред се боеше от Султана, че тя няма да приеме в къщата си чуждото дете. Той едвам се реши да отвори дума пред нея и тя веднага се съгласи, но сирачето бе поизраснало и баща му не искаше да го пусне в града: селските люде не изпущат лесно от ръцете си женската челяд — най-добрите си работници, — та дори и когато дойде ред за омъжване. Стоян все едни и същи думи повтаряше при всяка среща със своя зет, мъжа на Благуна:

— Дай ми ти Неда… Ще я гледам като свое дете. Заради Благуна, да не се мъчи барем най-малкото дете там, на село…

Бащата упорито клатеше глава: не!

Но тая зима и той умря. Стоян Глаушев не можа да отиде за погребението му, късно научи, а отиде в родното си село след няколко дни и пак заради Неда. Сега пък братята й не искаха да я пуснат. Неда бе станала мома на петнайсет-шестнайсет години — тъкмо човек за работа, А и тя се дърпаше — плашеше се от града:

— Не, вуйко Стояне… Харно ми е мене тука.

— Какво ти харно! Не знам ли аз какъв черен и тъмен живот живейте вие тука! Слушай, Недо: при мене ще си ми като щерка; и вуйна ти Султана те сака. И децата, каквито са добри, като сестра ще те имат. Не ме оставяй да се връщам сам в Преспа, за тебе съм дошъл тука.

— Не, вуйко Стояне… Два дни я моли той. Боеше се Неда от града, но още повече се боеше от братята си, които мълчаливо й се заканваха иззад гърба на Стояна. Натъжен си тръгна той от Гранче и това й каза на раздяла:

— Не мога аз да те взема насила, тежък живот ще живейш тука. Да знайш: моята къща е секога отворена за тебе и като ти притъмней некога пред очите…

Не мина много време, едва-що беше се запролетило, една заран пред портата на Стояна Глаушев се спряха две селски коли с волове, дворът се изпълни със селски люде — мъже и жени, по-големички и по-дребни деца. Излезе да ги види Султана, погледна ги от чардака — не позна никого. Тогава излезе напред една слабичка девойка и рече срамежливо:

— Добро утро, вуйно Султано… Аз съм Неда.

— Неда… Аха, Неда! Той, вуйко ти Стоян, не е тука, в чаршията е. Ами какви са тия люде?

— Повекето са от нашия сой, вуйно Султано. Стринки са ми, стрини, братучеди… Избегахме. Аз ги доведох тука. Нели вуйко Стоян дойде в Гранче да ме земе…

— Ами тоя зад тебе, той какъв ти е? — попита Султана подозрително и посочи нататък с очи, с глава.

Неда се изви назад и пак се обърна към вуйна си:

— Той е Трънче… Братучед ми е.

— Аха… Аз пък помислих… — не се доизказа Султана.

Тръпко сдържано й се усмихваше и някак през усмивката си я наблюдаваше с тъмните си, малко мижави очи. Той беше на двайсетина години — на същата възраст, на която срещна тя някога своя Стоян, със същия червен пояс и същата селска руба. Трепна в сърцето й далечен спомен, поучуди се тя, че отеднаж се сети за ония далечни дни, но каза сега с по-мек глас:

— Е що сега, що мислите, като сте избегали от село…

Тогава се обади най-възрастният мъж между тия люде, както се бе подпрял на дълъг остен, поприведен, с покорен поглед:

— Ето, стрино, побегнахме ние от пусти селски мъки, ама и ние не знайме сега какво ще правим в града, немаме свои люде, а Неда рече, елате при моя вуйко. Ето, стрино — започна той отново и тука разтърка от напрежение четинестата си и доста прошарена брада, — ето да се прибереме барем за ден, два, ние сме работни люде, се ще намерим залък хлеб… Страх ни е да отидем в некой хан, там може да ни намери бегът и да ни върне пак в Гранче. А не се живей веке там от турски зулуми, от глад… даде ни бегът тая есен по малко жито, изкарахме докъде Водици и оттогай не дава повеке и се сме си гладни. Кой му работи — ние му работиме като черни роби, ама той себе си гледа и кяите му ножове вадят срещу нас. Така е с целото село. Не се трай веке, сбрахме се тия тука и побегнахме. Неда вели — хайде при моя вуйко…