Димитър Талев - Преспанските камбани

— И у нас е същото.

— А ти какво днеска — врътна пак точилката Султана. — Разпусна децата, имаш си една одаичка, Траяна Костадиница ще ти меси баница… Ние тука сме десет, души.

— Траяна, да — се опита Руменова да отклони двубоя. — Селянките правят хубави баници.

— А знайш ли коя баница е най-вкусна? — И старата жена веднага си отговори: — Която си направиш сама!

— Аз не мога да правя баници.

— Е, не можеш… не си се учила. Ти си учила книга. Старата Глаушица не обичаше учителката — мислеше, че тя развращава по-младата й снаха, — ала винаги се отнасяше с почит към първата учителка в Преспа. — Но като я похвали от една страна, тя продължи и с някаква закана в гласа си:

— Ама ще се научиш да месиш и баници! Като се омъжиш, като ти се народят деца — и баници ще месиш, и пелени ще переш, и…

— Щом трябва, и ще меся, и ще пера — отговори Руменова за голяма изненада на старата жена.

— А сега, що… — започна пак Султана, но Руменова я прекъсна:

— Сега, бабо Султано, ти ще ни позволиш да излезем с Ния. Така сме се уговорили и аз затова съм дошла.

Султана въртя дълго точилката, просна нова кора, нави я пак на точилката и чак след това попита:

— Ами що толкова… къде ще ходите двете…

— В чаршията.

Старата Глаушица веднага спря точилката и дигна с очи към Руменова, в погледа й бързо се набра гняв:

— Що! В чаршията! Нийо!… Имате ли ум вие? — Тя добави с леден глас: — Да си ми щерка, учителке, с точилката ще ти стана.

— Не говори така, майко — каза тихо Ния. — Учителката…

— А за тебе нема и да се замисля — прекъсна я остро Султана. — Тебе аз направо с точилката само ако споменеш за чаршията. Гледай ти, чудни работи!

Настана мълчание. Припряно тропаше точилката по софрата, пляскаше и шумеше недоразточената кора, но се виждаше, че старата жена се бореше с гнева си и мислите и не бяха в работата.

— Бабо Глаушевице — каза спокойно учителката, но се чувствуваше твърдост в гласа й: — Ти помисли: защо да не отиваме ние жените в чаршията?

Султана сякаш не искаше и да чува. Посочи рязко с точилката Ния и рече:

— Тя си има мъж. Да пита него.

— Аз го питах — каза Ния. — Лазар ще ни чака в дюкяна.

— Лазар?… — повтори след нея старата жена машинално.

— Да…

Султана вече съвсем изостави точилката, дълго гледа към младата си снаха и току избухна с голямо огорчение, взе да се кръсти едно след друго:

— Господи, боже мой, Богородичке, майчице… Да се прекръсти човек с лева ръка! И той со същия ум! Що става с вас, вие загубихте веке и срам, и чест…

Раца през цялото време се усмихваше на тая препирня на свекърва си с двете млади жени, дори гласно се засмиваше и криеше зъбите си, но сега отеднаж се уплаши, умълча се — в препирнята нямаше вече никаква шега. А Руменова сякаш и не забелязваше големия гняв на старата жена.

— Бабо Султано — каза тя с равен, спокоен глас, — там, в чаршията, са нашите бащи, нашите братя, нашите мъже.

— Ами турците! Пълно е с турци там — прекъсна я Султана.

— Нека са и турците. Ще мине турчинът край мене, и отмине. Те понякога са даже и по-благовъзпитани от нашите: ще мине край жената с наведени очи. В наш Шумен е пълно с турци. Ако се случи някой лош, какво ще ти направи най-сетне сред чаршията, няма ли да се намери някой да те защити?… Не, ти напразно се ядосваш. И най-важното е да можем и ние жените да отиваме в чаршията като хора. Имаме си и ние работа там: ти по добре знаеш какво месо да си купиш, какво масло, какъв плат, какво да си купиш от бакалина, от зарзаватчията. Ние сме оставили всичко на мъжете, чакаме всичко наготово.

— Така е господ наредил — възрази нетърпеливо Султана: — Мъжът в чаршията, жената — вкъщи.

— Дядо господ не се бърка в тия работи. Хората сами си ги нареждат. Ние трябва по-добре да си наредим своите работи. Не е за самото ходене в чаршията, бай Султано, ами като престанем да чакаме ние жените всичко наготово, като вземем нашата си работа в ръцете, и станем по-смели, по-свободни, по-независими. Сега що: покорни, послушни робини, които чакат само милост от господаря си.

— Ти си учена, та знайш да говориш. Аз пък знам от стари още какъв е редът в нашия живот. Мъжът върви во сичко напред, а жената подир него върви. Послушна ами, покорна! Като му се качиш на главата, той не е вече мъж и совсем ще се развали.

— Майко — намеси се Ния, — ти со татко…

— Що аз со татко ти! — пламна още повече Султана. — Никогаш не излизам пред него. Ех, може да поуча за нещо, жена съм му, а той е селянин човек и, сега си остана селянин, требва да го поучаваш, да подсещаш.