Димитър Талев - Преспанските камбани

— Де да видиме сега какво ще стане, щом тръгнаха веке и жени по чаршията!

Ния не знаеше къде е дюкянът на мъжа й. Руменова спря едно чираче и го попита. То ги погледна, усмихна се хитро, цялото му лице беше изцапано със сажди, та очите му дяволито се бялнаха — и ги поведе мълчаливо. Като стигнаха пред дюкяна на Лазара Глаушев, чирачето пак тъй мълчаливо посочи с ръка, но Глаушев вече излизаше, за да ги посрещне. След него вървеше и Андрея Бенков. Като видя Ния мъжа си, сякаш изеднаж се пукна Някакъв обръч, който стискаше гърдите й до задушаване, по бледите и бузи отеднаж се появи руменина. Пътят й до тук, през чаршията, бе й се видял безкраен.

— Повелете — и Глаушев ги въведе в дюкяна си, а всички съседи наоколо бяха зяпнали насам.

Ния дълго разглежда дюкяна — виждаше й се огромен, с редицата разтворени хамбари в дъното, край стените бяха наслагани пълни врещи, остро миришеше на прах и на мишовина. Това беше някаква непозната част от живота на Лазара.

— дюкянът, цялата чаршия наоколо, минувачите, които забавяха стъпки да погледат. Обзе я неприятно чувство, страх, стори й се, че Лазар се отделя от нея, отдалечи се — ух, тая миризма на мишки! — и тя бързо, уплашено го потърси с очи. Той й се усмихна през рамото на Руменова и каза:

— Е, да вървим, искате ли… д И той поведе двете жени към магазина на Баболеви. Там излезе да ги посрещне самият Ицо Баболев, притича и Миро, а калфите и неколцината купувачи така си останаха кой където беше. Имаше какво да си изберат двете млади жени в големия магазин на Баболевци, а те, двамата братя, какво ли не извадиха от пакети и сандъци, какво ли не свалиха от рафтове и полици, та чак и от горния кат, за да вземат очите на необикновените купувачки — пъстри басми, копринени платове, кадифета, тантела, ленти, кърпи, шарени чехли с пуфки, бели, червени и сини женски чорапи — гледай ти какви са тънки и високи чак до над колената, а Ния сама плетеше чорапите си, и те като мъжките: до колената! Дълго гледаха и разглеждаха двете жени, а Лазар търпеливо чакаше край тях, Избраха си те едно и друго и като прибираше Ицо Баболед с ловки пръсти белите меджидии, рече важно:

— Во Беч жените сами си ходят по чаршията, има там и жени дюкянджии. А ние тука… диви люде.

На връщане към дюкяна на Глаушев Ния каза на мъжа си:

— Как ли ще ме посрещне майка сега вкъщи…

— Ами да се върнем заедно дома. Пък и скоро ще се стъмни. — Не, не. Като че ли съм виновна и ти идваш да ме пазиш. Ще се върна сама.

Двете жени бяха се отдалечили вече от дюкяна на Лазара, когато срещу тях се зададе Таки Брашнаров. Ния отдавна не бе го виждала, но го позна отдалеко. Забеляза го и Руменова. Брашнаров пристъпваше гордо изправен, едър и хубав, с яркоален фес и дълго, черно зимно палто с астраганена кожа на яката. Той също бе ги видял отдалеко, сетне Ния забеляза как бе приковал поглед върху нея. Когато ги наближи на пет-шест стъпки, той се поодръпна да им стори път и се поклони дълбоко, мълчаливо. Малко по-нататък Руменова попита:

— Кой беше тоя господин?

— Таки Брашнаров. Търговец. Най-скъпият ергенин в Преспа.

— Чувала съм за него. Как тъй, най-скъпият!

— Така го наричат. Не може да се намери за него, мома в цела Преспа.

— Хубав мъж — каза след късо мълчание Руменова. Ния нищо не отговори. После каза:

— Не е добър човек.

Като се прибра тя вкъщи, беше още светло, слънцето едва-що залязваше, но щом я видя свекърва й на вратата, каза на по-старата си снаха:

— Запали, Рацо, лампата.

— Рано е още, майко — отвърна Ния на присмехулния намек към нея.

— Рано! Оставаше още да затворите чаршията вие с даскалицата.

Старата не каза нищо повече тая вечер за отиването и в чаршията, но така се държа през цялото време, като че Ния и не съществуваше. Прибраха се и мъжете, седнаха всички да вечерят. Лазар подхвана майка си:

— Е, майко… кога ще дойдеш и ти да видиш дюкяна ми?

— В чаршията аз не отивам — отвърна тя късо. Лазар погледна жена си със засмени очи, сетне пак продума:

— Нио, каза ли на майка що й купи днеска?

— Ами утре… За празника.

Стоян Глаушев побутна сина си с лакът, намигна му, като гледаше никой да не го забележи:

— Ти не закачай майка си тази вечер! Нели я знайш… докато й мине.

Султана му се скара.

— Ти какво току се кривиш! — И добави още по-сърдито — Мене тука никой за нищо не ме зачита!…

Някъде отдалеко стигна до слуха на Ния гласът на свекървата. На няколко пъти тая вечер пред очите на младата жена се мярна едрата фигура на Брашнаров, какъвто го видя днес тя по снежната пътека и с поглед, устремен в нея. Каква досадна сянка! И Ния притваряше очи, за да я прогони.