Димитър Талев - Преспанските камбани

— Ех, господи… — продума гласно старият човек. Мина доста време. Учителката сякаш бе забравила гостите си. Вардарски бе спрял ръка върху брадата си; не подигаше вече застрашително пръст Сотир Гушлев дебнещият му поглед бе омекнал; широко бе отворил кръглите си очи Тодор Божинов, веждите му стояха сега неподвижни върху самото му чело, а дядо Никола Димкаров съвсем се забрави в своето далечно време и в своята даскалска тъга…

Дойде време за обедна почивка и четиримата учители напуснаха новото училище. Руменова ги изпрати чак до портата. Като излязоха четиримата на улицата, Вардарски се спря, дръпна с ръка към себе си един по един и тримата свои другари, приведе се към тях и рече:

— Знаете ли… Пет години се е учила в Русия! Те се гледаха мълчаливо една минутка, после Тодор Божинов попита като в захлас:

— В Русия!?

— В Русия… — рече и Сотир Гушлев и пак дебнеше с втренчени очи, сякаш да види какво има още зад това голямо име.

— Русия… Ех, господи — поклати глава старият Никола Димкаров.

Разчу се из града, че учителите ходили при учителката в женското училище — тя била по-учена от тях, дори и от класния учител. Председателят на общината поп Костадин се похвали на попадията си:

— Затуй й отсекохме такава плата… кажи-речи, като на класния учител…

— Аха — закани му се с глава попадията: — Сега тъй, а? Като дойде най-напред учителката, не я искахте. Събрали сте се там, в общината, се мудри глави.

— Ех, попадийо — промърмори примирително поп Костадин. — Во секакви заблуждения изпада човек, во секакви грешки…

Рано следобед в деня срещу Василовден у Глаушевци влезе учителката Руменова. Тъкмо по това време старата Глаушица бе се запретнала в стаята с огнището да меси баницата за Новата година. Тя държеше край себе си и двете си снахи, да й помагат. Не беше само баницата, а трябваше да се заколи за празника петел, да се сложи пастърма с фасул, да се поразчисти къщата, да се постелят нови килими и ямболии, да се приготвят чисти долни дрехи за всички в къщата, да се извадят и новите дрехи на всички, да се приготви топла вода — вечерта всички трябва да умият глави, нозе. Тоя ден имаше повече работа във всяка християнска къща.

Султана Глаушева никак не се зарадва, като видя учителката на вратата, и каза с твърд глас, който се опитваше да бъде приветлив:

— Влизай, влизай да помагаш.

— Има ли работа и за мене? — засмя се Руменова и току добави: — Но вие какво, събрали сте се три жени за една баница!

Султана Глаушица я погледна изкосо, не мислеше да й отговаря, но не се сдържа:

— Секо нещо си иска своето. Три жени… да съм сама, и до утре нема да втасам. Стани, седни, времето минава. Така, трите, завчас ще свършим.

— Хайде свършвайте, че ще ти взема Н и я. Султана Глаушева тоя път искаше да се престори на глуха, но пак не се сдържа:

— Що рече… Ния? Кой ще й гледа работата на Ния днеска?

Ния слушаше мълчаливо, в погледа й се таеше тревога, да не би свекърва й да засегне някак учителката, и тя побърза да й подаде стол:

— Повели, седни, Иванке…

Раца Кочовица бе се засмяла с цялото си лице и току криеше с шепа зъбите си, изпочупени и гнили, каквито, бяха поради честите й забременявания. Старата Глаушица и учителката често се счепкваха, макар и двете да пазеха приличие, та беше любопитно да ги слуша човек. Но Раца се боеше от свекърва си, колкото да й беше любопитно да послуша енергичния й разговор с учителката. Султана Глаушева не бе се откъснала от своята мисъл и пак започна:

— Днеска тука, у нас, во сека къща работа до гуша. Не е ли така и по вас за тоя празник? — И тя раздипли с точилката върху ниската софра недоразточена кора, посипа я с брашно с костеливата си жилеста шепа.