Димитър Талев - Преспанските камбани

Няколко дни преди Божик, докато децата още не бяха разпуснати за празника, в двора на новото училище неочаквано влязоха четиримата учители от мъжкото училище: Райко Вардарски, Тодор Божинов, Никола Димкаров и Сотир Гушлев. Водеше ги класният учител — Вардарски. Учителката ги видя отгоре, пристисна устни учудена, но продължи работата си. Долу Траяна изтича да посрещне гостите, но те минаха важно пред нея и се проточиха по дървената стълба нагоре, тропотейки с подкованите си калеври. Само Вардарски, винаги чисто облечен и по европейска мода, носеше върху високите си обуща и „кайльоши“ — плитки обуща, които поскърцваха високомерно; започнало бе да студенее, улиците бяха кални, но само той, Вардарски, носеше в Преспа такива двойни обувки. Като се спряха пред вратата на първата класна стая, той свали кайльошнте си, за да влезе в стаята с чисти обуща. Влязоха четиримата учители, без да почукат, и едва сега пристъпи Руменова да ги посрещне. В същото време над тридесет ученички, колкото бяха в стаята, скочиха правй и застанаха почтително пред важните гости. И четиримата мъже завъртяха очи, изненадани от тоя нов внушителен начин да се посрещат гости в класната стая. Не се сдържа престарелият Никола Димкаров, който бе учил ученици на славянско писмо още през времето на килийните училища по манастирите и по разни места из Македония, не се сдържа той, а беше малко глух, та изказа високо учудването си:

— Гледай ти каква нова наука. Нашите дангалаци нема да се сетят никогаш да станат, като влезе човек, ама аз ще ги науча и них на такова почитание…

Руменова се ръкува с гостите си и тогава Райко Вардарски каза:

— Говори се из целия град, чувахме и ние за новото в нашия град девическо училище и за вашите големи успехи в него не само научно, но и благовъзпитателно, а също и по ръкоделия, домакински занимания, които са от особено значение за девиците. Чухме и научихме и за вашите нови методи в просветителната ви работа, за вашето дълбоко образование по далечни места и рекохме с очите си да видим сичко това и да се поучим, бидейки ние и четиримата като по-изостанали. Человек се учи, докато е жив, и разумният человек никога немада премълчи своето незнание, а ще пита и разпитва, за да се научи.

Той говореше на учителката, но се обръщаше повече към ученичките по професионален навик, говореше с тържествен някакъв, наставнически тон, а езикът му беше пъстра смесица от думи на местните говори и на непрестанно променящия се, неустановен още език, на който се пишеха българските вестници и книги. Такъв беше езикът на всички просветени люде, изпъстрен обилно с руски и църковнославянски думи, с новосковани думи и форми, често пъти причудливо и по свое разбиране, по свой вкус. Това беше неустановеният още книжовен език, който беше признак на голяма образованост и към който се прибягваше особено при по-тържествени случаи или когато седнеше човек да пише писмо или дописка до някой от цариградските вестници. На такъв език, но върху говора основа от нейния роден шуменски говор и много повече изпъстрен с руски думи, приветствува и Руменова своите гости. Тя каза:

— Голяма чест е за нас и за нашето училище вашето посещение и не ние ще учим вас, най-достойните учители, но ще бъде от голяма полза за нас вашата добрина и снизхождение, ако ни посочите грешките и опущенията, които можем да направим…

Тя направи знак на ученичките си да седнат, и подаде единствения стол в цялото училище на Никола Димкаров — най-стария от гостите си, — а другите пристъпиха и скромно се подпряха на стената зад него. Руменова бързо надви смущението си от неочакваното посещение и продължи работата си. Тихо беше в двете класни стаи, които бяха свързани с широко разтворена врата, и учителката час по час надникваше и оттатък; бодро звучаха гласовете на девойчетата, които ставаха да отговарят, а откъм третата класна стая, която беше п о-отдалечен а, се дочуваше глуха, сподавена врява — там ученичките бяха оставени да се занимават сами до следващия час. Училището работеше.

Подпрян на стената, Вардарски мъдро поглаждаше брадата си и внимателно следеше работата на младата учителка. До него бе застанал Сотир Гушлев; той беше крайно усърден в професията си, следеше и сега с хищен поглед всяко движение на учителката, всяка нейна дума, също и отговорите на ученичките й — дебнеше да улови някоя грешка и току ще дигне застрашително пръст — не тъй! — както правеше в своята класна стая. Малко по-нататък се бе изправил Тодор Божинов — син на някогашния преславски даскал Божии, — тънък, висок, с дълга шия, носът му сякаш бе изтеглил напред цялото му лице, с хлътнала уста и ниско чело, с големи, кръгли очи и над тях — необикновено подвижни вежди, които се свиваха едва ли не в очите му, ту отскачаха нагоре; две от ученичките бяха забелязали тая непрестанна игра на веждите му и дяволито го попоглеждаха, посбутваха се с лакти. Старият Никола Димкар седеше неподвижно на твърдия стол, поклащаше глава, вече цяла оголяла, на двете опнати вратни жили, надаваше ухо да чуе какво говореше учителката и какво отговаряха ученичките й, но трудно задържаше мисълта си, която летеше далеко назад през годините. „Ех, господи“ — клатеше той старата си глава и като виждаше тая светла стая, новите чинове, девойчетата, които скачаха пъргаво от местата си и отговаряха смело, младата и хубава учителка, която ходеше свободно между чиновете, вдадена в работата си, със светнало, въодушевено лице, той си спомняше мрачните и тесни килии по манастирите, влажните, скрити стаи, в които бе учил някога, спомняше си измъчените лица на учениците си, които пишеха с пръсти на пясък и за две-три и четири години едвам научаваха да четат Светчето и Апостола.