Димитър Талев - Преспанските камбани

Андрея Бенков кимна мълчаливо. Лазар продължи:

— Учителката е тука. А моята жена каза, че ще даде без наем бащината си къща за женско училище. Ще го отворим ние с Андрея и така ще бъде, докато можем И докато се засрами Преспа…

Спогледаха се някои от общинарите, други дори повдигнаха рамена и пак никой не каза ясна дума за новото училище. Вън вече тъмнееше, станаха те всички един след друг и побързаха да се разотидат. В широката празна стая останаха само Глаушев, Андрея Бенков и общинският секретар Ордан Чингелов. Седеше той тъжен и мрачен пред разтворените чисти страници на протоколната книга, а съхнеше захвърлено настрана перото му. Той каза с голяма скръб, без да се помръдне от мястото си пред ниската масичка:

— Нема да запиша аз такъв срам за Преспа! Още в тъмнина живей нашият град и бухали бухат по него…

Лазар Глаушев го погледа-погледа замислен, после отвърна:

— Да, Чингелов… бухали.

Излязоха те двамата с Андрея Бенков. Щом остана сам в стаята, Одран Чингелов отеднаж скочи и дигна ръце към потъмнелия таван като някой стар османлия, който се моли на аллаха си, и викна, та и Глаушев, и Бенков ЧУ ха вън гласа му:

— Но ще светне… ще светне слънце над Преспа и ще разнесе темнини и бухали ще прогони!…

Той се ослуша в собствения си глас, който сякаш още ехтеше между четирите стени на широката, празна стая. Ордан Чингелов често изпадаше в такива словесни изстъпления.

Двамата мъже отидоха направо при Иванка Руменова и още по пътя уговориха какво да й кажат. Бенковица им посочи стаята на учителката — там била тя, учителката, в стаята си. А в стаята на Руменова те завариха и Ния. Младите жени ги посрещнаха весело смутени и току се споглеждаха с хитри очи. Най-сетне учителката плесна с ръце:

— Ама вие, Глаушев, нищо ли не забелязвате!

— Е, да… — започна Лазар с учудени очи, но не можа да каже нещо повече.

— Чуваш ли, Глаушева — обърна се учителката сега към Ния: — Слепи са мъжете, слепи са, нищо не виждат! — Сетне пак към Лазара: — Ама погледнете… Имате, просто, нова булка.

Едва сега видя Глаушев промяната у Ния: тя бе захвърлила коприненото шкепе и с помощта на Руменова бе дигнала косите си, сресала ги бе поновому — на кок и с буфанто. Той я гледаше усмихнат, но усмивката изчезна бързо от лицето му. Сега се виждаше цялата хубост на главата на Ния, на тънката й стройна шия, изпод косите й се подаваха крайчетата на ушите й. Да, това беше някаква нова Ния и може би по-хубава, но му изглеждаше като чужда, по-далечна, той дори изпитваше, някакъв смътен страх от нея сега — не би се решил да я докосне, да не би да развали сложната прическа. А плитките? Той обичаше да ги навива на ръката си — дебели, пръхкави… Но — и той пак се усмихна:

— Харно, харно, Ния… щом ти харесва така. Хубава си, ти си секак хубава.

— Ама аз пак мога на плитки — промълви тя разочарована. — Наистина ли не ти харесва така? Аз мислех…

— Той още не е свикнал — изпревари Руменова и се обърна към двамата мъже. — Но седнете, седнете моля… Какво стана, какво решихте в общината?

Насядаха всички. Глаушев каза на учителката:

— Сега сичко ще зависи само от вас.

— От мене ли?

— Да. Вие требва да ни помогнете. Тука не е въпросът само за вас, дали ще ви назначим и как ще ви назначим. Въпросът е за целото училище и за нещо по-важно.

— Но кажете, кажете…

— Некои от преспанските общинари — продължи Глаушев — се дърпат сега, не искали женско училище.

— Как тъй! Нали ми писахте от името на общината…

— Да, така беше. Но се намери един там, между нас, и обърна ума на общинарите. А те са повекето прости люде, еснафи. Ето затова ви моля да ни помогнете и вие, да се борим заедно против невежеството и простотията наша. Те ще отстъпят най-сетне, но да им дадем един добър урок, един добър пример и да им отворим очите. Прост ни е народът още, колебай се, лута се още.

— Разбирам. Какво се иска от мене сега?

— Да отворите училището и колкото може по-скоро.

— Ама нали…

— Сега ще ви кажа: ето Ния, жена ми, дава бащината си къща за училище. Празна е тя сега, никой не живеи там, ще я постегнем, ще набавим чинове. А за вашата плата…

— Плата аз не ща, докато… Само колкото да мога да живея най-скромно.

— Вие тука — обади се Андрея Бенков, — тука, бъдете като в своя къща, ще се храним заедно…

— Не, не. Така не ща. Ще ми давате по няколко гроша, колкото да не гладувам. Ще ми намерите и една стаичка не ща да тежа никому. Искам да си бъда сама.

— Харно, учителко — каза Глаушев. — Още утре ще ви дадем петстотин гроша на първо време.