Димитър Талев - Преспанските камбани

— Да… мене Ташка ми каза, че ходила там жена ти с майка ти…

— А ти — що… Излъга!

— Излъгах!

Сега Лазар Глаушев се обърна към насядалите по миндерите люде — на едната страна, сетне на другата:

— Ето вижте какъв човек е седнал между вас. Решете вие сега: с него ли ще седите и занапред или с мене.

Рипна неочаквано от мястото си не друг, а Андрея Бенков. Свенлив човек беше той, сдържан и рядко се случваше да избухне, но гневът му беше страшен. Втурна се той към Брашнаров, дръпна го за дрехата:

— Излизай!

Изправи се срещу него Брашнаров — цял аршин по-висок — и го блъсна с лакът:

— Не ме пипай ти…

В същото време между тях мълчаливо застана Миле рибар, сграбчи с ръчищата си Таки и го тласна към вратата.

— Ти… пък… — опита се да се съпротивява Брашнаров, но се чуха гласове от всички страни:

— Излизай! Излизай!

— Излизай! — викна дядо Димо Пърлев.

— Излизай! — викна и Алекса Кочов. Миле Рибар беше силен човек и колкото да беше едър Брашнаров, той не го остави и да се задържи на нозете си: като го тласна още еднаж, Брашнаров се блъсна във вратата. После Рибар отвори и вратата, изблъска го бързо навън и шумно я затвори след него. Никой не подигна глас да защити Брашнарова — ни председателят поп Костадин, нито пък Яким Ортомар, който винаги държеше страната на Брашнаров.

И като че ли нищо не е било, пак се обади от мястото си Лазар Глаушев. Той бе се успокоил по-бързо, отколкото всички други в стаята, а Миле Рибар още пухтеше като ковашки мях с широките си гърди.

— Да видиме сега за женското училище — рече Лазар. Пръв пое думата му Яким Ортомар, та мнозина погледнаха учудени стария чорбаджия. Той каза:

— Да отвориме и женско училище, защо не. Щом и учителка дошла, макар учителката…

— Гледай ти чудо, дедо Якиме — не се сдържа Миле Рибар. — Вчера едно, днеска — друго. Като види човек зор… Чорбаджийска работа!

— Аз вчера нищо не рекох! — дигна вежди като къдели Яким Ортомар.

— Не рече, а?… Ти… каквото каже Таки. Пък аз — ето: каквото рекох вчера, ще река и днеска: не искам женско училище. Две девойчета имам вкъщи — не им требва на них книга, друга наука им требва, домашна.

— Трай ти, Миле… — сбута го съседът му Алекса Кочов.

Никой друг не се обади, не се реши да се изкаже и повече от страх да не засегне Лазара Глаушев с отказа си, а се виждаше, че заради учителката сега общинарите не искаха да се отваря в Преспа женско училище. Заговори пак Лазар Глаушев и се долавяше в гласа му, в думите му скръбна нотка:

— Не ме дарувал мене господ с деца, ама и аз съм порасъл во фамилия християнска. Растехме заедно мъжки и женски деца и мисля, се сме били еднакво мили на татко си и майка си. И женската челяд е мила челяд, а понекогаш от нея има повеке полза, нежели от мъжка… Питайте майката, от нейното сърце се откъсва детето, кое й е по-мило. Еднакво й са мили сички рожби, мъжки или женски. Така требва да бъде. Ти, Миле Рибар, не се ли грижиш да нахраниш, да облечеш и двете си девойчета, както и другите си деца? Така прави секи добър родител. Ние се грижиме за просветата на мъжките деца в Преспа и не е право да държиме в тъмнина и невежество женските деца. Какви са тия тъмни мисли в нас за мъжко, за женско, и се казаха тука недомислени думи. Какъв е тоя робски, нечестив дух в нас да мислиме, че само мъжът е човек, а жената не е човек и не й требва на нея книга и наука. Не е ли човек майката, що ни е родила? Щастлив е секи народ, който има просветени мъже и жени, просветени бащи и майки, просветени синове и щерки. Ние накъде така…

Лазар Глаушев млъкна. Не последва никакъв отговор. Преспанските общинари мълчаха до един. Хубави, справедливи думи каза той и тоя път, но не стигнаха те до сърцата на общинарите. Смутени бяха те поради учителката, разколебани и уплашени, но и никой не се решаваше да дигне глас срещу Лазара. Обади се най-сетне дядо Димо Пърлев, но и той като без сърце:

— Да видиме… да помислиме… Да поразпитаме за учителката…

Раздвижи се на мястото си поп Костадин, напрегна глухия си глас, но и той повече срама ради:

— Немаме пари, Лазаре. Ново училище, то…

— Не е до парите, дедо попе — поклати глава Лазар Глаушев. — Не е до парите, ами виждам аз, размъти ви ума Таки Брашнаров… — Той се изправи и сложи ръка върху рамото на Андрея Бенков, който седеше до него. Сетне каза:

— Слушайте вие, преспански първограждани! В Преспа ще има женско училище. Мене ме е срам да призная пред некой чужд човек, че немаме женско училище, а още повеке ме е срам, като чувам, че сме немали и нужда от женско училище. Слушайте сега: ето ние с Андрея Бенков ще отворим женско училище в Преспа, нашият дюкян ще го издържа. Така ли е, брате Андрея?