Димитър Талев - Преспанските камбани

Тоя път Лазар Глаушев срещна в общинската стая затворени лица; само някои от по-добрите му приятели го погледнаха плахо и бързо, а Таки Брашнаров и старият Яким Ортомар дори не отговориха на поздрава му. Лазар не се уплаши — през много огради и прегради бе минавал в тази стая, много пречки и спънки бе прегазвал. И се досети — нали познаваше преспанци, — заради учителката ще е тая работа, че бе минала предния ден през чаршията, а и той с нея…

Той отиде и седна между дядо Димо Пърлев и Миле Рибар — от тях да научи най-напред какво бе станало, тях да прибере най-напред около себе си, те никога няма да го изоставят, да го оставят сам. Приведе се към дядо Димо и му прошепна:

— Що, дедо Димо… дали не съм сгрешил нещо?…

— Сгрешил си много — отговори му веднага старецът, но също тихо, да не чуят другите. — Сега ще ти кажат.

Глаушев се загледа за минутка в очите му, скрити под присвитите рунтави вежди, и колкото да искаха да бъдат строги тия очи, в тях той и сега прочете неизменна вярност и обич. И не каза нищо повече, а се обърна на другата си страна, към Милета Рибар, и също му прошепна:

— Що, Миле… чорбаджиите пак скърцат нещо зъби срещу мене…

Миле се раздвижи на мястото си смутен, въртеше очи и не се реши да го погледне. Но Глаушев продължаваше да го гледа, чакаше отговор, искаше да види и неговите очи. Най-сетне Рибар промърмори и не дотам тихо:

— Жените са от дявола… Дето влезе жена…

— Де, де… — побутна го Глаушев с лакът. — Да не би аз да съм тръгнал с дявола!

Тоя път Таки Брашнаров поведе заседанието. Той и с това искаше да покаже пренебрежението си към Лазара Глаушев — едвам го дочака да седне, а досега председателят поп Костадин все Лазара питаше дали да почнат заседанието и с какво да почнат. Таки изкриви хубавото си лице като че ли от голямо огорчение и завъртя очи из цялата стая, но нарочно избягна погледа на Глаушев и рече горделиво:

— Ние ли се намерихме тука, в Преспа, да събираме от целото турско царство най-недостойните люде за Учители на нашите деца? Така по-рано с тоя Вардарски, всички го виждат как ходи из града като занесен, а сега некои са довели кой знай откъде некаква си учителка, сички видеха вчера що направи тя пред целия град. Кажете ми вие, почтени преспанци, коя честна и праксанд жена ще тръгне посред бел ден из чаршията и да я задирят пияните турци! Никой от нас не пуска в чаршията ни жена си, ни майка си, ни сестра си, та сички мъже там, да си чешат… хм… с нея. А тая жена, кой знай откъде дошла, вчера мина през целата чаршия безсрамно и наши некои граждани вървеха с нея. Не се намери никой от никъде да й каже, че това могат да правят само развалени жени, Ама не е само това. Вчера същата тая жена пушила тютюн в хана (така се бе разчуло из града) заедно с тоя наш; даскал Райко Вардарски. Намерили са се те двамата лика и прилика. И ханджията Ристо Белоперче, който е виждал секакви люде в хана си, чудил се и маел, като гледал тая жена с цигара. А снощи събрали са се там некои со същата жена, яли и пили до полунощ и песни пеяли. Що да ви кажа друго: не я знайме ни откъде иде, ни що е и как е и по това ще съдиме за нея, което виждаме с очите си. В ръцете на такава безсрамна жена преспанци нема да предадат своята женска челяд, та да учи децата ни да пушат тютюн и да се задеват со секи срещнат турчин. Не и не! — дигна той като заклинател дългия си показалец и повтори: — Не! Да си върви тя, откъдето е дошла. Стига ни нам Райко Вардарски.

Той седна с чувство на безспорен победител. В стаята беше тихо. Само Яким Ортомар въртеше глава и мърмореше нещо одобрително. Огледа стаята Лазар Глаушев и навсякъде срещна навъсени лица и сърдити погледи — явно беше: всички тия люде споделяха сега дръзките клевети на Брашнаров за учителката, за Вардарски, пък и за него. Никой, дори и Брашнаров, не се реши да дигне обвинение направо срещу него, но то личеше по всички тия лица и погледи. В сърцето на Глаушев кипеше гняв и като се изправи да заговори, той нито помисли да подхване по-изкусно приказката си, както други път, когато е ставало нужда да разбива пречки и прегради, а започна с първите думи, които дойдоха на езика му:

— Ти ли, Таки Брашнаров, ще обвиняваш в безсрамие и безчестие една невинна жена! И вие сички тука слушате и мълчите, а не знайте ли и по-харно от мене кой е и какъв е Таки Брашнаров, като е дума за жени и безсрамие? Грехота е и срамота да се поругава такъв човек с една беззащитна жена тука пред вас, в нашата община, а всички ние имаме жени, сестри и щерки. Ама виждам, за срам и позор, сички вие сте се повлекли по ума на тоя човек. Вървете, ваша воля, но помислете. Вие немате право да клеветите, да наскърбявате една невинна жена, дошла между нас отдалеко и с най-добри мисли. Пушила тютюн… Това си е нейна работа, а вие не питате какви науки знай, ще учи ли добре нашите деца. Колко ли са градовете на Македония и по цела Болгария, които имат днеска женски училища, а при нас е дошла най-добра учителка: цели пет години се е учила тя чак в Русия. Да не мислите, че такава учителка ще остане без работа, секой град ще се надпреварва за нея, пък ние искаме да я напъдиме. И що друго още? Минала през чаршията. И аз минах с нея. И стига веке! Да се освободиме веке от тоя черен и тъмен дух. Тя, учителката, смело ни дава пример. Затова тръгнах и аз с нея. Защо да не може да минава жена през чаршията? Не сме ли ние там и с какви очи требва да гледаме, когато пред нашия дюкян мине по работата си некоя наша жена, сестра или майка? Не сме ние турци, да криеме жените си. Или пък сички сме развулени люде. Който таи в себе си неблагочестиви мисли, той ще каже, че и сички други люде са развалени. Сички знайте как си криви Таки Брашнаров врата подир сека срещната млада жена, по какви тъмни сокаци ходи и нема той да ме учи тука кой е почтен и кой не е почтен…