Димитър Талев - Преспанските камбани

— За руския — обади се и Глаушев — и за българския народ и за неговите учители!

Вардарски понечи да изпие цялата чаша отеднаж, но изпи само две глътки и свали чашата от устата си:

Какво е това чудо! Тая сладост и топлина… ми ухание на стафиди… — Той пак дигна чашата си и дълго пи глътка по глътка.

— Наистина… — продума тихо и Руменова. — го вино…

— Ето такава е нашата земя, учителке — каза пак Глаушев. — Каквото ражда, сичко е хубаво. Чак от Цариград идват, и чужди люде идват чак от Европа за това вино в Негуш. Царско вино, не ни го оставят ние да си го пиеме…

Трак! — тропна с чашката си Вардарски върху трапезата и бавно дигна глава, притвори окото си, запя из тихо:

— На гости ти дойдоф, Кито моме, тебе не те найдох, Кито моме, китка накитела, Кито моме, китка е от градина!

Гласът му изпълни плътно стаята и такъв глас беше — немного висок и силен, но дълбок и мек, беше пълен с тъга или пък песента беше много тъжна и по думи и по глас.

Разбойот ти найдоф, Кито моме, тебе не те найдоф, Кито моме, китка накитена, Кито моме, китка во градина!

Во разбойот влегоф, Кито моме, нишките се кинат, Кито моме, китка накиюна, Кито моме, китка во градина!

Седнаф да вечерям, Кито моме, без тебе не одит,

Кито моме, китка накитена,

Кито моме, с рака не фатена…

Всички слушаха умълчани, с разсеяни погледи, всеки се бе унесъл по ьякоя своя мисъл, предизвикана от песента, всеки се бе заслушал в тревожния туптеж на сърцето си. Такава беше песента — тревожеше сърцето и разливаше по кръвта горчива сладост, будеше смелй и неутолими копнежи, безмерна, дълбока и не винаги ясна скръб. Караше човека и да размисля за нещо, което е било или което трябва да бъде, нещо голямо и важно, за човека, което унася, увлича душата и мисълта и далеко от думите на песента. Най-сетне песента се свърши и Вардарски млъкна, но и той, и другите в стаята, дори и старата Бенковица, останаха още някое време мълчаливи, заслушани сякаш още в тъжната песен, в ударите на сърцето си. Иванка Руменова въздъхна шумно, със стиснато гърло, огледа всички около трапезата с поглед, който търсеше съчувствие, и промълви:

— Хубаво… — Но после като че ли отеднаж й дойдоха думите, които тъкмо искаше да каже, и тя продължи със закрепнал глас: — Щастлива съм, че съм между вас, че дойдох между вас.

Вардарски дигна чашата си:

— Налей, Андрея, още по една от негушкото, па… да удавим в нея, в последната, скърби и ядове… край нямат те, пусти да останат!

— А ти ще ни изпейш още една… да разсейме скърбя и ядове — и Андрея Бенков усърдно напълни чашата му, посегна и за другите чаши.

Вардарски поднесе чашата си към устните и се ослуша: Ния Глаушева седеше тихо до него, не каза тя нищо за нова песен.

— Не, не… — изръмжа той мрачно и стръвно изгълта виното си, тракна с празната чаша на трапезата; недопити капки от гъстото вино бавно се стекоха на дъното й.

Станаха всички от трапезата. Лазар Глаушев пристъпи към Руменова, приближи се към тях и Ния Глаушева, да се сбогува и тя с учителката. Глаушев рече:

— Още утре ще се събере общината за женското училище. Имате ли да ми кажете нещо? Или може да искате сама да дойдете там…

— Нужно ли е?

— Не. Ще гледаме да реши общината каквото е най-добро, ето и Андрея е там.

— Ще видя какво ще реши. Дано да реши, както е най-добре, но аз няма да прося от никого нищо. Ако стане нужда, мога и да се върна, откъдето съм дошла.

— Нема да ви пуснем, учителке.

— И аз не искам да се връщам. Искам да кажа само, че държа твърде много на своето достойнство именно като учителка. Не бих желала да стават някакви унизителни пазарлъци около моята плата. Няма да допусна имайте предвид.

— Нема да допуснем и ние.

— Извинете, но аз вече съм преживяла някои огорчения именно защото съм жена…

Ния слушаше учителката внимателно, едва-едва учудена, но и възхитена от енергичния й тон: каква жена. После тя със същия учуден, възхитен поглед се загледа в косите и, които бяха дигнати и свити на кок, а не спуснати на гърба й на две плитки, като нейните. Руменова забеляза погледа й, бързо, смутено опипа косите си, види се, помисли, че не са в ред. Сега Ния се усмихна и каза:

— По-хубаво е така, с навита коса. Не знам дали мога аз сама…

— Елате утре тук. Ще ви покажа. Вече като си тръгваха, Глаушев каза:

— По-трудно ще бъде со сградата за женско училище, Още не сме намерили сграда.

Тъкмо с тая мисъл тръгна Глаушев към дома си, Като прекосяваха с Ния улицата, за да си влязат в къщи тя рече: