Димитър Талев - Преспанските камбани

— Ами царят? — попита отеднаж Вардарски.

— Царят… — повтори Руменова и продължи колебливо: — Аз… не зная… той е много високо… Предишният цар бил много строг.

— Ами аскерът… аскерът? — неочаквано се обади Андрея Бенков и цял почервеня, но не сваляше очи от учителката и чакаше отговор.

Руският аскер е много силен — отговори веднага Руменова. — Като мине по улиците някой полк, земята трепери. Лицата на слушателите и изведнъж се проясниха, бяха потъмнели от смущение и почуда: Как тъй в Русия робство и неправди, взаимни борби! Сетне Лазар Глаушев се опита сам да си разясни смущаващите думи на учителката, недоумението си, съмненията си и заговори гласно, като чувствуваше че всички тук, дори и старата Бенковица, бяха еднакво изненадани и смутени. Той попипваше брадата си загледан пред себе си, и думите му не идваха сега свободно, плавно, както друг път:

— Чудни работи учителке…Ами то като у нас: аги и бейове. Народът в тъмна тъмнина. Ама ние сме в чужда държава, държавата не е наша и народът е под чуждо насилие. Агата е турчин, пашата е турчин, султанът е турчин, не е наш. И в църквата ни до вчера се пейше на чужд език, и в училището също. Това знайме ние за робство и тегло. Сега, виж ти… Свой насилва своя, мъчи го, ограбва го. Ние пък друго знайме за Русия. Сила голема и светлина. Вие ме плашите, учителке. Добро ли да чакаме или още по-големо зло? Ще бъде по-големо, като е свое, от свои…

Вардарски бързо обърна към него глава, да го види по-добре:

— Що се чудиш? Нашите чорбаджии по-харна стока ли са?

Глаушев погледна за миг жена си, която наведе очи засрамена от думите на учителя, по страните й пропълзя едвам доловима руменина и може би само мъжът й забеляза смущението на щерката на някогашния чорбаджия Аврам Немтур. Не пощади жена си и Лазар Глаушев. Той поглади с цяла шепа широкото си чело и рече:

— Нашите чорбаджии — да, макар нихната сила да не е толкова голема. Чудя се, ама и не се чудя много, че има такива люде и в Русия. Управниците свои — от царя до последния кятипин, и все християни, ами да турят ред и правда за народа! Ех, нихна работа. Друго ме яде сега мене. Като е народът там, както рекохте вие, учителке, потиснат и в неволя, как ще се дигне за нас…:

— То е друго нещо — отвърна Руменова. — Тъкмо руският народ ще тръгне да се бори за нас. Войската: нали е от народа… Царят ще даде команда и народът ще тръгне, а такъв народ е той, няма да се жали.

— Ами ние с него, с народа ще вървим! — дигна глава Вардарски и шумно се плесна по коляното. — Ние народа ще гледаме и учените люде.

Настана мълчание. После Ния Глаушева попита:

— Кое ли време е веке?

Вардарски завъртя бързо глава на една, на друга страна, като да се уплаши, погледна Пазара и после Андрея Бенков:

— Е, домакине, дотегнахме ли ти вече?

— Как… — раздвижи се Андрея и скочи: — Аз още, не съм ви почерпил от най-хубавото вино… И той бързо излезе от стаята.

— Нема да ви пуснем така скоро — продължи след него Бенковица. — Дълга е сега нощта…

Вардарски се обърна цял, с окото си към Глаушев и като че ли бързаше да приключи досегашния разговор, тръсна юмрук във въздуха:

— Ето затова ме гневи мене тая сегашна лакомия за пари! Секи иска да стане чорбаджия. Парата, богатството увълчва човека. Ще станеш вълк и звер кръвожаден и за собствения си народ.

— Тука ние с тебе… — поклати Лазар глава пренебрежително — нема да се разберем ние с тебе, даскале. Ти от въздух живейш и со сладки приказки храниш душата си. Не съм мислил аз никога за чорбаджийство — сви вежди той — и мисля за народа: работа да има народът по-сладък залък да има, да му светне повеке пред очите.

Влезе Андрея Бенков с една голяма, шарена бъклица:

— Майко, дай други чаши.

Подпря се на ръце старата Бенковица и стана. Малко след това голямата бъклица започна да хълца весело, игриво в ръцете на Андрея, който обикаляше около гостите си, и в новите, чисти чаши се изливаше гъста струя тъмночервено вино. Вардарски едвам дочака да се напълнят всички чаши и взе своята с цяла шепа. Лазар се усмихна срещу нещо и сам дигна чашата си:

— Това нещо, учителю, влиза като огън в сърцето…

— Негушко е — рече Андрея. — Изпратиха ми го от Битоля.

— Пийнете, учителке — подкани Глаушев, като видя, че Руменова не посягаше към чашата си. — Да видите що ражда Македония.

— А не каниш невестата си — усмихна се пред себе си Ния и дигна своята чаша.

— Наздраве! — избуботи нетърпеливо Вардарски и като че ли отеднаж се сети: — Руменова, за здравето на Руския народ ц за неговите учители!