Димитър Талев - Преспанските камбани

Ния усети как изстина най-напред сърцето й, после бързо-бързо и цялото й тяло. Тя се присви под общата покривка и неусетно се отдръпна едва-едва от мъжа си. Няма да му откаже, не може да му откаже, не иска да се кара с него — и тя побърза да спре първите думи, които дойдоха на устните й, да заглуши, да потисне бликналия гняв в сърцето й. Тя ще му отговори, тя ще се защити, но не със зло, с гневно сърце. И не можеше да мълчи повече, сълзи напираха в очите й, пък не искаше да заплаче като ударено дете. Само гласа си не можеше да спре да не потреперва — тъй, като от студ:

— Жално ми е, Лазе… бащина къща. Ще влезат вътре стотина, може и повеке деца, и секакви други люде ще влизат, ще тропат, ще чупят и къртят… ами ам съм се родила, там умря майка ми и… сега толкова люде ще ходят по стаите. Ще изпотъпкат и градината и секакви пакости ще стават.

— Ще кажа да се пази. Общината ще бъде насреща. Наем нема да искаме, да се знай, че я даваме за народно добро, но да се пази.

— А ние тука… Се така ли ще живейме, Лазе, в тая стаичка…

Той се обърна към нея и тя виждаше сега ясно цялото му лице срещу светналите прозорци нататък, и очите му я гледаха със същата сладка власт, която караше винаги сърцето й да премалява. Той рече:

— Ти нели искаш много да имаме и женско училище в Преспа.

— Много искам…

— Тогава… не жали толкова за бащината си къща: ще я отвориш за добро. Нека тропат децата по чардака й. М как иначе… нема да намерим друга такава, сгодна сграда и ето празна стои.

— Ами да си идем ние там, Лазе, това ти…

— Нели знайш — прекъсна я той. — Аз там нема да отида.

Замълчаха и двамата. Ния едвам задържаше сълзите си. Да я отвори за добро, за женско училище, колко деца ще се съберат там да учат — е, харно… Ала не можеше тя все пак да надвие мъката си. И отеднаж дойдоха в ума й снощните думи на учителката: „… Няма да прося от никого нищо…“ А тя, Ния, ето просеше от мъжа си да я съжали, да не й отнема бащината къща. Видя се унизена. Приподигна се бързо на лакът, но пак задържа гнева си и рече спокойно:

— Лазе… ти мразиш тая къща. Това е повеке от сичко друго. Откога още кроите в общината за женско училище, писахте и за учителката, а не сте и помислили за сграда.

— В общината, Ния, не става сичко, както би искал човек да става. Там се събират секакви люде и секи со своя си ум. И пари немаме много. А сега, за новото училище, какво ли нема да требва. И отделна сграда, и какво ли не. Нещо ще вземем от мъжкото училище, а и нещо ще по требва да се направи. Колко чинове требват само, децата не седат на земята като некога.

Пак млъкнаха и двамата. Лазар чу как тя на два пъти, преглътна сълзите си. Сетне Ния се изправи в леглото посегна да отхвърли покривката, за да стане, но се спря за минутка и рече с глас, прочистен и от сълзи, и от гняв, и от всякаква болка:

— Добре, Лазе. Направи, както си намислил. Дай къщата за женско училище.

Лазар нищо не отговори, а следеше с очи движенията й. Тя поприбра косите си и стана от леглото. Ръцете му потрепнаха — негли да я задържи, да я стисне в прегръдките си, но тя се отдалечи към вратата и взе да се облича, във всекидневните си дрехи с бързи, привични движения.

— Ния — подвикна той и скочи на свой ред от леглото: — Да знайш, ще направя аз, ще направя нова къща… голема, широка!!

Тя го погледа-погледа и едва сега рукнаха сълзите й, но тъмните й очи се смееха през гъстите, мокри мигли.

Събраха се всички общинари заедно с училищни настоятели и епитропите църковни. Не дойде само Андрея Бенков — не можеха те тоя ден да напуснат дюкяна си и двамата с Лазара Глаушев. А Лазар Глаушев влезе в общинската стая с леко сърце — радваше се, че носеше добри вести за женското училище. Ала още щом влезе в стаята, усети, че бе станало нещо недобро, полъхна го студенина и враждебност. Стаята беше пълна с люде, бяха насядали по всички миндери, край стените, там беше и Ордан Чингелов — секретарят, — на мястото си край ниската масичка. Сега и Таки Брашнаров бе дошъл по-рано, а не както почти винаги досега — ще влезе последен, ще мине през цялата стая, за да седне на постоянното си място близу до председателя. През последните няколко години не бяха ставали никакви промени в общината, същият беше и председателят поп Костадин. През последната година се заговори из града да влезе в общината Ицо Баболев и като дойде време за избор, някои граждани отидоха да го канят, но той отказа: нямал време за губене по църковни и училищни работи, по людски разправии.