Димитър Талев - Преспанските камбани

— Д ти, учителю… нас съвсем ни забрави — каза у тя приветливо, но после пак се обърна към Руменова, весело усмихната: — Що ми разправя Лазар: минали сте през чаршията. Сега цела Преспа ще се разбуни като подплашена — такива сме си ние преспанци, като видим нещо, което не сме виждали. Ама вие не бойте се, не сме лоши люде, само езиците ни работят повеке, от колкото требва. Ще ви се радват сички, като сте дошли; да ни отворите училище и за девойчетата…

Вардарски си мислеше: „Тя знае, че преспанци говорят и за нея, но не се бои… Праведна душа е тя, от какво ще се бои?…“

В стаята започна бързо да тъмнее, но Бенковица покани гостите си в съседната стая, дето бе наредила вече трапезата и светеха там две ламби. Насядаха всички за вечеря, остана да прислужва само Бенковица, но също и Ния отказа да седне, макар да й посочиха място между Руменова и Вардарски.

— Ще ти помогна — рече тя на старата жена, — та да можеш и ти да седнеш с нас.

Малко по-късно тя се пресегна през рамото на Вардарски да сложи пред него сахан с ядене:

— Това за вас. Така рече баба Бенковица. Вие с учителката сте й най-драги гости.

Тя каза това близу до ухото му и се засмя, та усети той върху лицето си нейния дъх и сърцето му потрепера. Сега Вардарски често дигаше поглед към нея и като се улови тъй, сподирил я с погледа си — гласно се засмя, та се обърнаха да го погледнат и Лазар, и Бенков: той се смееше рядко. Глаушев попита:

— Що има, даскале?

Вардарски нищо не отговори, но усмивката стоеше още на лицето му. Той си бе помислил: „Гледай, гледай Ния… Нема я сега старата Глаушица, та да не смееш да погледнеш снаха й…“ Вардарски отеднаж погледна Лазара Глаушев срещу себе си и усмивката му в миг изчезна.

Седнаха на трапезата Ния Глаушева и Бенковица, която се прекръсти три пъти и наново поздрави гостите, макар те да почваха вече второто ядене:

— Хайде добре сте ми дошли, деца… Господ от лошо да ни пази. — Сетне, преди да сложи и тя залък в устата си, обърна се към Руменова: — Пък гледай Да ми харесаш яденето, щерко. Аз може и да не умея както во вашето место…

— Тъкмо това си мислех… — обхвана всички с погледа си Руменова и продължи, като държеше в ръката си мъничко парченце хляб: — Вие готвите също като у нас. Гледам и тия калайдисани сахани, и цялата наредба на трапезата… А и шуменци са такива бърборковци като преспанци, както казахте вие — обърна се тя към Ния. — Такива са, изглежда, хората по всички наши градове: не дават да се променя старият ред в живота им, пазят строго във всяко нещо приличие, което понякога е прекалено и лицемерно.

Вардарски чувствуваше близостта на Ния — тя седеше от лявата му страна; той никога не бе седял толкова близо до нея и толкова дълго. Това предизвикваше У него нарастваща възбуда и тревога, кръвта шумеше в ушите му, той искаше да направи нещо, та да смае всички, да каже нещо неказано досега, в което би блеснал умът му с всичката си сила. В същото време това желание му се виждаше детинско и той през цялото време се бореше със себе си да скрие вълнението си, да се държи спокойно на трапезата, да се храни чисто и тихо. Но Вардарски беше винаги склонен да подхване спор, да се втурне в спор за „истина и правда“, та и сега се улови за думите на Руменова.

— Така е, изглежда, с целия наш народ — започна той спокойно, както подобава на всеки разумен човек, но бързо се увлече и гласът му започна да гърми под почернелия таван на стаята. — Доскоро целият български народ живееше, както бе живял от векове под чуждо иго, живееше вкостенел живот, прост, еднообразен живот и некак по чужда воля. Но от неколко десетилетия насам, откакто влезе народът в борба, животът му бързо се променя, кипи и това плаши спокойните, тревожи ги, надават те викове и писъци, а животът тече, ври, клокочи, тежко му, който задреме, потокът ще го отнесе като тресчица…

Той млъкна и спря за миг погледа си върху Лазара — от него очакваше отговор или някакво противоречие. Глаушев беше също склонен към словесни двубои, за „чиста истина“. Не закъсня да се обади и той:

— Да, да… Промени се много нашият живот, ето пред очите ни. Аз не ще река, че е поток или порой, който сичко отнася, но право е, както четохме некога на гръчки: „Панта рей.“ Ама човек требва да бъде господар на живота, да не се оставя да го отнесе като порой. Затова е разумът му и просвещението му.

— Като се опитваш да го спреш — оживи се Вардарски, — да го заприщиш, ще те отнесе и още как. А се променя животът, променя се и секо нещо. Ето и ти си жив пример: некога ти тук, в Преспа, си бил като нубийския лъв, а сега си чудесен търговец. Казват, че на панаира тая година вие с Андрея Беиков сте спечелили цела капа алтъни.