Димитър Талев - Преспанските камбани

— Ох, бабам!…

Лазар Глаушев навъси вежди и едва-едва докосна турчина с презрителен поглед, но Вардарски се поспря, окото му се наля с кръв и той изръмжа през зъби на своя анадолски турски език:

— Белята ли си търсиш, турчино! Не закачай мирните люде…

Глаушев бързо подръпна другаря си, да не се спира. Отминаха нататък и четиримата, не се обади повече и турчинът. Никой от четиримата не спомена вече нищо за тая неприятна случка, но и разговорът им не вървеше. Минаха през голяма част от чаршията, навлязоха в махалите и се спряха пред портата на Бенкови; насреща беше Глаушевата къща.

— Вие влезте — каза Глаушев. — Аз ще се отбия у нас за жена си. Андрея Бенков решил да ни гощава тая вечер.

Бенковица посрещна гостите си със запретнати ръкави. Бяха й съобщили късно, че ще има гости, но тя бе успяла да понареди едно и друго. Сина си и Вардарски тя изпрати в гостната стая, а учителката въведе в друга по-малка стая. Тук беше вече и багажът на Руменова — Да си починеш малко, щерке… да се поприбереш. Старата жена гледаше учителката с умиление и дори посегна да я погали по ръкава. Тя и сега си мислеше за оня час, за най-щастливия час в своя тъжен живот, когато нейният Андрей ще си доведе невеста. Друго желание старата жена нямаше ни за себе си, ни за сина си — да си доведе той невеста и да го предаде в ръцете й, от своите ръце в нейните. Имаше тя и друго едно желание, но то беше една постоянна молитва към бога, да запази той, всемогъщият, милостивият, Андрея, да пази здравето му. Като умря нейният мъж, Климент Бенков още преди да навърши четиридесет и пет години, Бенковица се облече цяла в черно а като умря после от същата болест и единствената й щерка Божана — почерня сърцето й. С голямата й скръб по рано загубения мъж — и какъв беше той умен, силен и чист човек! — с още по-голямата й скръб по Божана в сърцето й влезе и един постоянен страх, че същата опасност застрашава и единствения й син. Скръбта си тя не можеше да скрие от людете, но пред никого не бе разкрила своя постоянен страх. Никой не знаеше колко голяма беше мъката й, грижата й, — да го нахрани добре, да го облече, да го стопли, да го запази от всяка опасност за здравето му. Дори самият той не винаги схващаше докъде стигаше тя в своята майчинска обич и грижа, в своята съобразителност — да предусети всяка опасност, и колкото да обичаше и той майка си, понякога приемаше нейните преголеми грижи с отегчение. Бенковица беше и преди най-добра жена и стопанка, както разбираше това всеки в Преспа, но сега, с силната скръб по умрелите, с нейната любов към живия и още повече с непрестанната борба, която водеше със страха си за него, бе заприличала на светица — тиха, предпазлива при всяка своя стъпка, справедлива и снизходителна към чуждите люде, към техните слабости, да не предизвика върху своя тих дом омразата, нито един лош поглед, да не предизвика у никого ни най-малка болка и скръб, сама толкова скръбна. И каквато беше тя в сърцето си, такава беше и в своята външност: стопила се бе цяла — ами какво ядеше, какво пиеше, живееше с по два-три залъка и няколко глътки водица; восъчнобледо беше лицето й, чисто, дори прозрачно от въздържание; благ и успокояващ беше погледът й; всяка нейна дума тежеше с всичката си сила; неуморни бяха ръцете й, около нея всичко беше в ред и чисто и когато нямаше какво повече да върши в своя тих дом, отиваше да помогне с нещо у Глаушевци или у други някои съседи. Тя погледа сега младата учителка и си мислеше: „Такава да си намери Андрея, такава некоя: млада, хубава, силна… Виж как посегна да си подреди вещите…“

— Отдалеко ли идеш, щерко? — попита тя.

— Отдалеко, бабо Бенковице. Ама то, знаеш ли: като те гледам, сякаш виждам моята си майчица. Аз съм и единствена дъщеря. Трепери за мене, а ме пусна още на шестнайсет години чак в Русия. Да се уча. Ех, казваше тя, а сълзи текат от очите й, щом е за твое добро, върви, Дъще… Такива сте вие, майките.

— Такива сме ние сички майки… — И Бенковица въздъхна и добави: — И мене Андрея ми е едничък. Имах и Щерка, но я загубих. — По неясен вътрешен подтик старата жена се опита да завърже някаква връзка между Учителката и своя син. Тя продължи: — Чак в Русия си била.

— Да. Прекарах там пет години.

— Моят мъж, бог да го прости, се за Русия приказваше. Тука, вели, ще дойде Русия и тя ще ни освободи от турците.

Руменова дигна към нея сивите си очи, загледа се в бледото й лице, в цялата й дребничка, леко приведена фигура и като срещна погледа й, кимна с глава: