Димитър Талев - Преспанските камбани

— Да ме събереш с нея, петдесет алтъна ще ти дам. Сто ще ти дам!

Утката наведе очи:

— Ех, чорбаджи… Такава жена не можеш да купиш и за цела планина алтъни, за никакво богатство. Ама — дигна тя към него лукав поглед — и тя си е жена. Секоя жена, ефенди, ако не за пари и богатство, за хубава руба, ако не по мерак, за детенце ще я покориш. Така сме си прокълнати ние, жените. Хайде, хайде върви…

Брашнаров се обърна и влезе в съседната стая, затвори вратата след себе си.

Ставало бе много пъти дума между преспанските общинари за девическо училище. Дори общината писа писма но някои места, да търси учителка. Но тогава по Българско учителките бяха малко и не се намери учителка за Преспа. Пък и някои от преспанските общинари не влагаха голяма ревност за женското училище.

— Ще минем засега и без женско школо… — рече направо Яким Ортомар. Той винаги все така се противеше.

Като отвори дума Ния Глаушева за женско училище в Преспа, зае се да намери учителка Райко Вардарски. Стана той най-напред пред училищните настоятели да попита каква плата ще отдели общината за учителка.

— Ами, даскале — рекоха те, — учителката, каквато и Да е, тя е жена и голема плата нема да й е нужна…

— Нема тук мъж, нема жена — възрази Вардарски. — А учител по-лесно ще намерите, нежели учителка.

— Е харно, даскале, харно. Добра плата ще й отсечем. Ти пиши…

— Ами училище, сграда за девическо училище?

— Ще намерим, лесно ще намерим — обещаха щедро; училищните настоятели. — Ти само учителка намери.

И Райко Вардарски намери учителка чак в Шумен. Имаше по много места той люде, с които бе учил, и други, които самият той бе учил; писа им пламенни писма да ги моли и увещава, да ги пита и разпитва и се вдъхновяваше за тия многобройни писма колкото от ревност! за народна просвета, толкова и от голямо желание да угоди на Ния Глаушева. Учителката пристигна в Преспа през есента, тъкмо бе започнала учебната година, и потърси най-напред него — учителя Райко Вардарски; в непознатия й град тя знаеше само неговото име.

Отседнала бе в един от преспанските ханища, като мъж, който пътува по своя воля и без страх. Там я намери Вардарски, седнала на едно триножно столче, а край нея — багажът й: един голям вързоп и един сандък, тежък като олово, пълен с дрехи и книги. Ханджията и слугите му стоят далеко от нея, не смеят да й продумат. Не са виждали и те дори — ханджии — да пътува сама жена и толкова млада. Вардарски се приближи и попипа черната превръзка на сляпото си око, както винаги, когато се смущаваше. Учителката каза името си: Иванка Руменова.

— Вие нема да останете тука, в хана — каза Вардарски. — Те ще се погрижат…

— Седнете, седнете — прекъсна го учителката. — Искам да си поговорим с вас, и двамата сме учители. Той придръпна друго едно столче, седна срещу нея.

— Пушите ли? — попита тя изеднаж. И добави: — Дайте ми една цигара!

Вардарски се учуди на желанието й, но не издаде учудването си. Той извади тютюневата си кесия, премести я мълчаливо от едната си ръка в другата — не се решаваше да я подаде тъй на учителката. Тя каза някаК предизвикателно:

— Направете ми една цигара.

Вардарски веднага се залови, сви бързо и ловко цитарата, но не я залепи, а я подаде с хубав жест на учителката — сама да си я залепи, както ставаше това, на езика. Ханджията и слугите огтатък гледаха с облещени очи — в Преспа пушеха само туркините. Сви си цигара и Вардарски, после извади огниво, запали го и го поднесе, към учителката. Тя попримига смутено с очи и мълчаливо, окказа да запали цигарата си. И току попита:

— Вие тукашен ли сте?

— Не.

— Има ли други учители в Преспа?

— Още трима. Тукашни люде. Стари учители.

— Как сте си разпределили работата?

— Те водят четири отделения. Аз — два горни класа.

— Прощавайте, че ви разпитвам така… аз за себе си… Сега аз трябва съвсем отначало с момичетата, нали? И сама, нали?

— Да.

Тя млъкна, загледа се някъде пред себе си. Вардарски я поглеждаше изпод вежди. Както бе седнала на ниското столче, учителката изглеждаше дребна на ръст, но в движенията й се долавяше сила и ловкост. Тя погледна някак учудено незапалената цигара, позавъртя я между пръстите си, после бързо я пусна на пръстения под и я затисна с мъничката си обувка, сякаш искаше да я скрие. Вардарски проследи всичките й движения с присвити устни: „Хм! Твоя воля…“ Учителката пак попита и като че ли искаше да го изпревари:

— Знаете ли защо дойдох тук чак от Шумен?