Димитър Талев - Преспанските камбани

— Да, майко. Тук ще дойде Русия и ще ни освободи от турците.

Бенковица дигна мършавата си, разголена ръка и бавно се прекръсти:

— Дай, боже!… — Боеше се тя и от турци за своя Андрей; колко мъки бе претеглил християнският народ, колко невинни души бяха загинали от зли турци… И повтори: — Дай, боже.… Тя остави сама гостенката си. Откъм гостната стая се чуваше гръмливият глас на Райко Вардарски и час по час тихият смях на Андрея Бенков. Когато малко по-късно в същата стая влезе и учителката, Вардарски стоеше с гръб към вратата и не я усети, а продължаваше да говори с широки, припрени ръкомахания, разкрачен сред стаята и приведен напред, като да водеше борба с невидим враг.

— Да не беше учителката — викаше той, — да можеше некак да я отстрани некой, веднага щех да измъкна пищова от пояса му и да му разбия главата… Ето какъв живот живеем ние: и последният турски келеш ще обиди!

Той изви нервно ръце отзад и понечи да тръгне из стаята, но забеляза учителката и се спря; скочил бе да я посрещне и Бенков. Хитро светнаха очите на Руменова, присви тя тъмните си вежди, но не можеше да се познае дали се шегува, или говори сериозно; тя поклати бързо глава и рече също тъй бързо:

— Аз нямаше да ви попреча, господин Вардарски. Той отпусна ръце и се придръпна стъпка назад:

— Що… вие мислите, че аз съм некой… Но веднага млъкна, пристъпи бързо към миндера край стената и седна. Приближи се там и Руменова, и преди да седне, рече:

— Не, не… Не мисля нищо лошо. Но аз не бих желала да ознаменувам пристигането си в Преспа с някакъв скандал и още по-малко със сбиване или даже с убийство.

Те мълчаха и тримата някое време, после Вардарски, скочи и тръгна из стаята, той беше много възбуден. Руменова го попоглеждаше учудена, макар да бе доловила, че е неспокоен човек. Вардарски мина един-два пъти из стаята и заговори, без да се спира, думите му бяха отправени към учителката, макар и да не я поглеждаше:

— Забелезахте ли как беха се опулили во вас преспанци? Чудо големо: жена минава през чаршията! — Той се спря пред Бенков и впери в него окото си: — Такива сте сички: староверци. Живеете, както сте живели от памти века, по некакви старовремски закони. Това може, онова не може! Нищо да не се променя, сакън — да не се изкриви нещо, че смърт имало!

— Не сме пък съвсем сички… — започна изтихо Бенков, но Вардарски го прекъсна:

— Сички! Даже и Глаушев, и ти също, макар че днес… Може би вие схващате, че не може да се живее в черупка, но и вие се боите да…

В тоя момент вън се чуха гласове и той веднага долови гласа на Ния Глаушева. Млъкна, седна бързо на миндера и се спотаи. Дочул бе и той — напоследък прошумоля из града някаква нелепа мълва около името на Ния. Не се казваше нищо определено и людското злорадство не беше толкова в това, което се говореше за Ния, колкото в това, което се скриваше зад обикновените думи, в гласа, с който се казваха, в погледа, в израза на лицето. Казваше се, че Ния била бездетна, че тръгнала по врачки и магесници и още (но това вече се предаваше от ухо на ухо и съвсем тихо) — че се заглежда в млади мъже. Бездетна — това е, най-сетне, от бога, но бездетната жена е винаги близу до греха, винаги може да стори грях, за да роди. Хазайката на Вардарски бе му казала, че Ния Глаушева влизала в къщата на старата вещица Ташка Утката, че в къщата на сводницата влизал и Таки Брашнаров. Но що от това? Ния влязла у сводницата заедно със свекърва си, а Брашнаров дошъл късно вечерта. Най-сетне влизаше ли в работата на Вардарски всичко това? Нека Ния Глаушева отива, където си иска, нека Брашнаров влиза, където си иска! Но дълбоко в сърцето на Вардарски се надигаше като мътна вълна силен гняв спрямо Ния Глаушева и той не можеше да го потисне, да се освободи от него. Много пъти тоя гняв се превръщаше в мъчителна тъга, а Вардарски се боеше да попита сам себе си откъде идеше тая тъга. Сега, като чу гласа на Ния, същият гняв, същата тъга пак облада сърцето му и той утихна, угасна изеднаж, а преди това беше толкова зъзбуден, толкова тревожен и пак заради нея, докато очакваше да дойде, докато очакваше да чуе гласа й, да я види.

Като влязоха в стаята Ния и Лазар, той дигна поглед сякаш против волята си и видя младата жена близо пред себе си, застанала бе, за да се поздрави с учителката. Той машинално опипа тънката черна превръзка на сляпото си око, а през здравото му око сякаш нахлу широк слънчев лъч и проникна дълбоко в него, обля със светлина душата му. Ния стоеше срещу младата учителка със спокойна усмивка, но колкото и да беше хубава учителката с нейните светли очи, с чистата, нежна кожа на лицето си, с набъбналите детски устни, тя като че ли отеднаж бе потъмняла, като че ли беше някаква сянка редом с Глаушева. Така виждаше двете млади жени Вардарски и от сърцето му изчезна всяка мъга и гняв, леко и свободно туптеше сега блаженото му сърце. В следващия миг Ния се спря пред него. Той отдавна не беше я виждал и се изправи срещу нея с премалели нозе, а в окото му сияеше цялата блажена радост на душата му.