Димитър Талев - Преспанските камбани

— Кой ще ми ги даде?

— Ние… Събрахме се неколцина граждани. Най-важното е да се държим здраво и вие, и ние, докато надвием.

— Ще се държим — рече Руменова, позамисли се и току попита: — Кажете ми откровено: не съм ли аз причината за тая промяна изеднаж?

— Да — започна Глаушев колебливо, — защо да крием… има и такова нещо, ама не е само това. Нашите преспанци са малко староверци, както казва Вардарски. Нели минахме през чаршията и…

— Така си помислих и аз. Сега вие можете напълно да разчитате на мене. За свободата си ще се боря с всички сили.

Отвори се широко тежката порта на Аврам-Немтуровата къща — кой знай от кое време не бяха отваряни така и двете й поли. На стената там бе здраво закован надпис върху дебела хартия в рамка и със стъкло, с едри, краснописни букви: „Българско Народно Девическо Училище“. Цяла неделя преди това изоставената къща се чисти и стяга, заковаха се разковани дъски, поправиха се спукани стъкла по прозорците, варосаха се стаи, почисти се широкият двор и градината, улови се и пак се докара водата на чешмата, която отдавна беше секнала. Къщата бе шест стаи с готварница, килери и зимник, но се подготвиха за училище само две по-големи стаи на горния кат, между тях имаше врата и стигаха те на първо време. Сложиха в тях по четири големи чинове — стигаха! и те на първо време.

Във всичко това помагаше неуморно и учителката Иванка Руменова, като да редеше и гиздеше собствената си къща. Спираха се мнозина пред портата, надзъртаха и вътре да видят що става в Немтуровата къща, та още тогава тръгна из града дума, но редом с другите приказки за учителката и не можеше да се каже дали иде от добро сърце, или се повтаряше като на подбив:

— Мераклия тая, даскалицата. Дъски търка, джамове мие по цел ден, като да чака сватове да й дойдат…!

Идваше да помага с голямо усърдие и Ния Глаушева. За чистенето и варосването Глаушев и Бенков бяха довели една селянка, наскоро избягала от родното си село поради турски насилия. Тя нямаше свой дом в града и остана като постоянна прислужница в училището; настани се да живее в една от стаите на долния кат заедно с децата си и с мъжа си, който беше все болнав. Настани се да живее тук, в най-малката стая на горния кат, и Руменова. Не искаха да я пуснат Бенкови, майка и син, — поне за още някое време, но тя не приемаше да седи повече на чужда трапеза. Отново започнаха да светят прозорците нощем в Немтуровата къща — преспанци бяха свикнали да я гледат пуста и тъмна. За втория понеделник беше всичко готово. Разшета се още рано сутринта Траяна Костадиница, прислужницата, а самият Костадин, наметнат със селския си кожух и покашлювайки, отиде и отвори пак двете поли на портата, подпря ги с камъни. Предния ден, неделя, дяконите и в двете църкви по поръка на Лазара Глаушев обявиха, че в къщата на Аврам Немтур се отваря женско училище. Още при изгрев слънце тая сутрин Иванка Руменова излезе на чардака, на горния кат, пременена, като за празник, разхождаше се там с ръце скръстени на гърдите и чакаше да дойдат ученички. Беше в началото на ноември: след първите есенни дъждове времето се задържа тихо, ведро. Щом се разбули слънцето от утринната мъглица, издигна се право срещу чардака. Време беше да се покажат в двора първите ученички, с майките или с бащите си, както беше редно в първия ден, но още никой не прекрачваше високия праг на портата. Отдолу се обадй Траяна Костадиница:

— Сварих ти млекото, учителко… Да ти го донеса ли?

— Не, не… Не съм гладна.

Траяна се показа изпод чардака в селската си носия, погледна младата учителка и като да усети тревогата и опита се да се пошегува:

— Ето ти ги, тука са моите даскалици… Чакат. Наскачаха още в темно.

— Да, да… — отвърна разсеяно Руменова. — Има време…

Долу, в трема под чардака, се спотайваха уплашени, но и любопитни двете по-големи момичета на Траяна. Още предния ден бе ги записала Руменова в книгата си. И Траяна с това бе започнала:

— Ами, учителке, женска челяд, защо им е наука на пих… Сиромаси люде сме ние…

— На сиромасите повече им трябва наука, Траяно.

Сега двете момичета чакаха долу, те също бяха още в селските си вече износени дрехи, но бяха се измили и сресали чисто. Учителката не бързаше да ги повика горе, в училището. В стаята, дето се бе настанило семейството, се чуваше глъчката на други три, по-малки деца, но Костадин не ги пускаше вън, да не ходят по училищния двор и да сърдят учителката.

Руменова ходеше по чардака, тихо и равномерно потропваха стъпките й. От време на време тя неволно поглеждаше към разтворената порта, но никой не влизаше в двора. По улицата минаваха час по час жени, деца и всички се заглеждаха в отворената порта, някои и се поспираха, но никой не прекрачи прага й. Младата жена влезе в класните стаи, не за пръв път тая сутрин, обиколи между чиновете, седна край ниската масичка в един ъгъл. Всичко беше в ред. Миришеше на вар и влажно дърво от измитите подове, от новите чинове, но през тая смесена миризма се долавяше и упоритата миризма на дом, макар изоставен от години. Малката масичка беше покрита с бяла покривчица, имаше там мастилница и перо, разтворена беше и класната книга, личаха там, на първата страница, две имена: Ягна Костадинова и Звезда Костадинова. Други имена нямаше върху жълтеникавия лист. Самотно и празно беше в широките, разтворени стаи, някъде отдолу се чуваше сподавена детска глъчка и глухият глас на Костадина, пресипналото му покашлюване.