Димитър Талев - Погибел

— За предателите на царството смърт! — Чуха се надалеко думите му и настана още по-голяма тишина, дори и току-що осъдените мълчаха, като да не се отнасяше за тях казаното от царя. Той пак се обърна към багаина: — Да се съсекат и шестимата тук, пред тая врата, и телата им да се оставят три дни на кучетата, ако поискат да ги ядат.

Едва сега нададоха плачливи гласове и шестимата, нахвърлиха се на колена пред царския кон. Царят обърна коня и ги отмина, а върху тях се нахвърлиха войници с извадени мечове.

Такова време беше през деня, ни за обед, ни за вечеря, и царят не се спря тук за по-дълго, а отмина Велбъжд и поведе войската по пътя за Средец. Много пъти преди при такова продължително пътуване ще избърза някой от войводите с коня си, ще се изравни с царя, ще поприказва с него, да мине времето по-бързо или за някоя своя войводска грижа, и пак ще се върне при полка си; случваше се и царят да повика някого от войводите си или пък той сам ще отиде при някого от тях. Сега никой не се решаваше да избърза при царя, нито пък той имаше воля за разговор. По-близките му люде, пък и всеки един от войниците му, бяха усетили нещо непознато досега у него, в тая бърза и строга негова присъда във Велбъжд, в гласа може би, с който я изрече. А той самият знаеше още по-добре какво бе станало с него, след като се бе вляла в сърцето му лютата отрова на безмилостния гняв, на омразата, на неверието, на подозрение. Той загуби сладостта на спокойния сън, на мирния час, който идва заедно с надеждата дори и сред най-големи грижи. Не проникваше до вледененото му сърце вече и тойлината на приятелството, на дружбата с предишната съживителна сила.

Той язди сам и мълча, докато премина с цялата войска на левия бряг на Струма. Оттук започваха кривулиците през Конявската планина, а реката заобикаляше планината откъм север и запад. Без да се спира, Самуил прати да повикат великия войвода Кракра, който скоро дотича с коня си и се приближи, но на цял разтег след царя; застарелият вече пернишки войвода не беше се променил много ни външно, ни по душа, та и сега още, колкото и да беше храбър, от някои неща се плашеше като дете. Уплаши се той и от това повикване при царя, приближи се мълчаливо, ала не посмея да се изравни повече с коня му, както винаги досега. Царят му махна с глава и преди да му заговори, изви към него студен, лош поглед, не можа да промени, да стойли и гласа си:

— Колко войници имаш в Перник?

— Една стотица.

— А колко са в Средец?

— Има до седем стотици. И от тамошните люде, по-стари, които са останали в града, ще се съберат още няколко стотици.

Царят се огледа наназад: те двамата бяха поизбързали и нямаше наблизу кой да ги чуе. Той продължи:

— Вземи сто души конници и бързай към Перник.

Ще тичаш покрай Струма, а не през планината, че там не ще можеш да се разминеш с Василия. Побързай край реката да го изпревариш и да се затвориш в Перник. Той отива нататък и каквото направи със Скопйе, с Велбъжд и с всички наши твърдини, които среща по пътя си, ще иска да направи и с Перник, и със Средец.

Ти няма да му дадеш ни Перник, ни Средец.

Като рече това, царят пак погледна великия войвода с недоволен поглед и пак прокле в ума си сатаната, който му внушаваше лоши мисли, мрачни подозрения. Великият войвода попита учуден:

— Но как аз сам, с няколкостотин души, ще пазя и Перник, и Средец срещу цялата войска на Василия?

Царят въздъхна издълбоко, да освободи сърцето си от мраза, който го изгаряше, и сякаш напук на проклетия сатана, приведе се доверчиво към стария си другар и отвърна:

— Аз ще го настигна и ще го притисна отново с цялата войска. В прохода между Перник и Средец, ако върви нататък. Ти ще бъдеш там преди него и ще знаеш какво да правиш. На първо място да не му даваш да влезе в тия градове. Върви, братко, и бързай.

Кракра закима живо, радостно с глава, обърна рязко коня си назад и не след много време профуча край царя, дигнал меч за поздрав, следван от една стотица конници.

Царят зави, както каза, през Конявската планина, а преди това разпрати стражи по-далеко напред и от двете страни на планинския път, готвейки се да обгради и притисне някъде Василия, той се боеше да не би пък Василий да го обгради низ планинските върли теснини нататък. Едва що бе навлязла войската му в планината, Самуил забеляза, че войниците се движеха все по-бавно. Още при първите завои на пътя стана нужда и той да спира с коня си: дружините пред него се застояваха, изчакваха се да отминат по-предните, а не бяха много люде. Само предната конна стража се мяркаше далеко напред по завоите, та стана нужда да пращат подире й, да я спират. Дружините, които вървяха след царя и които бяха многото от войската, все повече изоставаха и се проточиха на разпокъсана върволица далеко назад. Самуил обърна коня и тръгна по края на пътя срещу върволицата на войниците.