Димитър Талев - Погибел

Войската беше преуморена. От дълго беше все на открито, по пътищата и планините, водила бе и битки, не беше добре и с храната. Предната нощ войниците бяха спали малко, сега пък трябваше да бързат по тия стръмни завои през планината. Ридищата нагоре бяха голи и каменисти, край пътя се издигаха напечени от слънцето сиви канари, за вода трябваше да се слиза по дълбоките долища. По зачервените потни лица на людете се четеше отегчение, дори и отчаяние. Виждаше се как носеха оръжието си, бутнатите на тила или окачените с ремък на гърдите шлемове, като някакво проклето бреме, от което никога не ще успееш да се отървеш. Не скриваха умората и отегчението си и челниците, които ходеха пеша с войниците, та и по-големите челници, които яздеха на коне и се клатушкаха отпуснати на седлата дори пред очите на царя. Някое време Самуил язди мълчаливо надолу, но войниците като че ли не го забелязваха, малцина от тях посягаха да се поприберат, да понаместят щита на гърба си, да поускорят стъпките си, но все неохотно, престорено, докато отмине царят. Само времето не спираше и не се бавеше, беше вече късно след пладне, а царят не искаше да го настигне нощта из теснините на отсамната страна на планината.

Забеляза той по средата на пътя стар, познат войник, позадържа коня си срещу него:

— Е, Авакуме… Няма ли да побързаш? Кога ще стигнем горе?

Войникът се спря разкрачен, сякаш тъкмо това бе чакал, тупна с дръжката на копието в праха, като за поздрав, а то беше, за да се подпре по-добре на него.

— Ще стигнем, царство ти — изхриптя той, изхрачи се и продължи с по-ясен глас: — Ще стигнем и тоя път, ама ние все бързаме, откакто помня…

— Който е изостанал, ще побърза — прекъсна го царят.

Наоколо се спряха и все се поспираха и други войници, но не толкова да чуят разговора на царя с войника му, а да постоят, да си починат. Авакум не се боеше от царя, ходил бе толкова много с него, ще ходи и докрай, но поразмислил се бе старият войник по дългия път и тъкмо сега да изкаже простите си мисли:

— Изостанал… А ние все ходим. Гоним ромейския цар. А той идва и си отива по своя воля. Ние все не можем да го стигнем. Не се бои той много от нас.

— Ами виж как си се отуснал ти, Авакуме… Как ще стигнеш ромейския цар?

— Да го стигнем, царю, да го стигнем най-сетне. Че все напразно ходим по пътищата. Човек на всичко се насища.

Царят отмина. Зад него се чу врява; войниците одобряваха смелите думи на Авакума. Самуил не се спря да поговори повече с никого; той сякаш и забрави защо се бе върнал и току обърна отново коня право нагоре. Думите на войника и одобрителната врява, която бе дочул след тях, останаха в ума му. И мисълта му продължи след тях и против тях: „… Уморен е Авакум и всички като него. Дотегнало му е вече, наситил се е. Човек на всичко се насища. Не му се ходи повече по пътищата… Да го стигнем най-сетне! Трябва да го стигнем. Нужна е вече по-друга храна на Авакума и на всички като него. Преситил се е да ходи, да следи, да чака…“

Слънцето вече бе слязло ниско над близкия планински хребет, но беше есе още ярко, разжарено до последния миг и така се търкулна зад планината, като ослепително бяла огнена тойка, а тойлината му и сега остана по сивите канари, в праха по пътя. Едва по-късно, когато и небесната синева започна да гъстее, низ теснините зашушна и засвирука прохладен ветрец. Войнишката върволица се съживи, поразбърза се и се посгъсти, подзеха се разговори. Време беше войниците да се спрат и за нощна почивка, ала царят не даде знак за спиране, докато не изведе войската чак на билото на планината. Вече тъмнееше.

Едва що бе успял да влезе в крепостната порта и последният конник от малката дружина на Кракра и ръждясалите вериги, които държеха подвижния мост над пълния със застояла вода ров пред портата, започнаха да скриптят и глухо да подрънкват, мостът се отдели на външния си край от засъхналата земя и бавно, колебливо се заизправя, докато се тласна с неочаквана сила в каменната крепостна стена. По пътя за Перник откъм запад се бе дигнал бял прашен облак и се влачеше насам, светнал на слънцето; идеше насам войска и Кракра едва бе успял да я изпревари с конниците си.

Още щом влезе Кракра в твърдината си, навред по нея и най-вече по стените й настана оживление. Стотината войници, които бяха оставени да пазят твърдината, докато господарят й ходеше с царя, съвсем се бяха разпуснали от безделие заедно със стотника си — побелял вече мъж, който пиеше вино по цял ден и вечер войниците го слагаха безчувствен в леглото му, за да прекара нощта. Пиян го завари и Кракра в една от стражевнте кули при крепостната лорта. Стотникът скочи да посрещне войводата си, но едвам се задържа за тежката дъбова маса пред него. Кракра го загледа с весели очи — беше му смешен, като го виждаше да се люлее на присвитите си нозе, а се мъчеше да покаже войнишко подчинение и началнишко достойнство.