Димитър Талев - Погибел

Като мислеше, че тълмачът повтори същите негови дръзки думи, Кракра избухна в буен смях, потупвайки радостно широките си гърди, както бяха покрити с излъскано бохемско желязо. Хилядникът на ромеите изрече някаква повеля и се отдръпна.

Без да бързат, но и без да губят време, като люде опитни в това, което вършат, тия над хиляда ромеи се разделиха на малки дружинки и обградиха пернишката твърдина. Това не беше много лесно, понеже мястото беше неравно и скалисто. После други техни люде докараха впрегната във волове обсадна кула, която бяха оставили в селището Перник, докараха оттам и един „овен“, довлякоха също костенурки и много стълби. Българите горе не стояха дълго да гледат как ромеите обсаждаха крепостта и се готвеха да я превземат. И пръв войводата им започна битката с буйна, момчешка радост. Той грабна лъка на един от войниците си, който побърза да му подаде стрела, опъна го и пусна стрелата по един от ромеите долу. Ромеецът не бе очаквал удара и стрелата се заби в шията му, щръкнала нагоре с двойната си опашка; раненият бързо посегна да я извади, но не успя ни да я докосне, а се търкулна на засъхналата трева недалеко от крепостната стена. Кракра проследи стрелата си, после нададе тържествуващ вик:

— Бийте ги! Бийте ги!

Които от българите имаха лъкове, започнаха да стрелят, като се навеждаха между крепостните зъбери, докато започнаха и ромеите да стрелят отдолу по тях. Битката продължи до тъмно тоя ден.

Самуил изпрати от височините на Конявската планина съгледвачи по следите на ромеите. Оттук се простираше неголяма, леко разхълмена равнина накъм долината на Струма, но царят не искаше да излиза на открито през деня и може би пред очите на врага. Съгледвачите започнаха да се връщат един след друг късно след пладне и донасяха все една и съща вест: Василий се бе разположил с войската си на около четири поприща напред, в подножията на висок, гол и каменист рид, който се простираше далеко на югоизток. Ромеите държеха пътя за Средец от двете му страни и близу до Струма, а оттук започваше и друг един път накъм планината Верила и зад Витош планина.

За царя беше ясно какво очакваше там и какво кроеше Василий; за царя беше ясно и това, че Василий също знаеше за неговите пък очаквания и кроежи: предателството и тоя път бе изпреварило неговите стражи и съгледвачи. Застанал на пътя за Средец, Василий го очакваше и търсеше среща с него, преди да навлезе в теснините, които започваха оттук и бяха запазени от силни твърдини като Перник и Бояна. Самуил също търсеше среща с ромеите, но не можеше да излезе открито срещу тях. И нямаше какво да решава отново — трябваше само да потърси начин да ги удари внезапно и на новото им място, както се бяха разположили. Трябваше да ги удари нощем и в час, когато най-малко го очакваха.

Царят нареди да се изпратят усилени стражи по всички пътища, проходи и пътеки по посока към неприятеля; да се разположи войската по височините горе за по-продължителна почивка; да се изпратят по околните селища войнишки дружинки, които да докарат бързо добитък и всичко друго, що можеше да се намери за храна. Царят бе решил да остане тук два дни и на втората нощ, по глуха доба, да удари ромеите. Нужно беше войската да си почине добре, преди да се спусне срещу врага, на около четири поприща оттук. И само тогава Самуил каза на войводите си:

— Ще останем тук по-дълго, добро е мястото за почивка.

На втория ден, късно след обед, долу по пътя откъм Средец се зададе неголяма конна дружина и предните стражи скоро познаха, че това беше пернишкият велик войвода Кракра с конниците, които бе отвел преди това. Той се изкачи бързо по височините, където беше царят. Самуил го видя отдалеко, но не можеше да познае по веселото му лице, по живите му ръкомахания дали идваше с добри или с лоши вести; такъв беше нравът на великия войвода — весел и буен и в добро, и в зло, та и сега още, когато бе започнал да старее. Но защо се връщаше той от Перник? Разказът на пернишкия велик войвода не беше дълъг.

— Царю честити, да живееш! — викна отдалеко той, размахал ръка за поздрав. После рипна от коня и го остави там, сред поляната, избърза към царя, подви коляно, както ставаше в най-тържествен час, а лицето му цяло сияеше от радостна усмивка, зачервено от продължителна езда, от добро здраве и от силна любов към виното. Чу се и сега надалеко гръмливият му глас, но като че ли гласът му не достигаше, та замахна той и с едрия си юмрук: — Бихме ги, царю, и добре ги бихме!