Димитър Талев - Погибел

— След тях ли? — попита князът.

— Не, не след тях. Те са вече много далеко. Излъга ни и тоя път Василий.

Ароновият син не сваляше очи от лицето на царя, шареше с жадно любопитство по цялото му лице. Той виждаше как се блъска мисълта на царя, как се блъска и мъчи цялата му душа. Царят улови погледа му, пълен с любопитство и може би с някакъв укор, с някакво неизречено недоволство. Той срещаше, улавяше и други такива погледи, пълни с укор и недоволство, такъв беше погледът може би и на предателя. Запламтяха още по-силно откроените очи на царя от голям гняв. Той дигна малкия си юмрук тъкмо срещу очите на своя племенник:

— За нас почивка няма! Няма почивка за нас. Утре тръгваме отново. Тъй, с празните си торби. Ще ядем, където намерим и каквото намерим. Ще вървим докато…

Той свали юмрука си. На твърдите, ясно очертани устни на Ароновия син напираше един въпрос: къде? Царят го улови под ръка и го поведе още по-нататък, сякаш само нему да повери тайната си. И продължи спокойно, дума по дума, както се бе изяснило всичко в ума му:

— Ще слезем оттук, по Струма, към Солун. Да вземем Солун, то е за нас по-важно, отколкото да вземем Цариград. Ние и сега нямаме много бойни уреди, но и в Солун няма много ромейска войска. Ще се опитаме да го вземем. Това ще насити душите ни. Иначе в душите ни ще остане само страх от ромейската мощ и недостойно примирение с нашата слабост. Затова ли вървяхме дотук и покрихме с кървави следи всички пътища? Ще се опитаме да вземем Солун. Ако не успеем да вземем тоя град, ще останем там колкото може по-дълго. Ще се понахранят людете ни, богата и пребогата е тамошната страна. И ще вземем всичко, което ни се пада, ще го занесем по нашите хижи и градове. Ще наситим и душата си, и тялото си. Но ти… — спря се изеднаж Самуил и придръпна към себе си княза лице срещу лице: — Ти никому ни дума за Солун! Макар и само до утре. Нека обявим с една нощ по-късно. — Той се приведе към него очи в очи и продължи с позатихнал глас: — Боя се да не би някой да изтича още сега и да каже на Василил: българите тръгват към Солун, искат да вземат Солун.

— Може и ла изтича — отговори тутакси Владислав — И най-напред някой от войводите ти, царю.

Самуил се поотдръпна, втренчил в него учудени очи:

— Ти вярваш ли, че има такъв дори и между войводите ми?

— Може да има, чичо. Има войводи, за които войводството е най-важно. По-малко важно е за тях на кой цар ще служат и до кой цар ще бъдат по-близу. И по-добре е за тях да бъдат по-близу до по-силния цар, до тоя, който им изглежда по-силен. Казваш, че сме гладни, а не всеки може да търпи глад и жажда. Така си мисля аз, царю.

Царят го погледна още един миг и си мислеше за неговия подозрителен и остър ум… „Дали и моят син мисли за тия неща? Не мисли, не мисли. У него сьрцето е по-голямо и силата му е голяма.“ Той каза гласно и сякаш случайно бяха дошли тия думи на езика му:

— След мене иде синът ми; така е оставено от бога. Но ти никога не го изоставяй. Една и съща кръв тече в жилите ви. Дружбата ви ще бъде за доброто на царството ни.

Черните очи на Владислав светнаха още по-снлно, с вътрешна светлина, по-силна от светлината на тоя вечерен час. Но той искаше да скрие своята радост и рече с тъжен глас:

— Чичо… Ти имаш още много дни.

— Имам — отвърна бързо царят. И продължи: — Да вървим при другите. Тая нощ ще си починем добре, а утре… надолу по Струма.

Нощта беше тъмна и задушна, а преди да се разведели, като да стана още по-тъмна. И тъй, в тъмнината, се зачу тих шум, започна да вали ситен дъжд, сякаш от самата тъмнина. Войниците спяха на гола земя, поразмърдаха се в просъница, щом усетиха дъжда, по-наметнаха се, които имаха някаква връхна дреха, а някои пък придръпнаха върху си и щитовете, наслагаха шлемовете, както ги бяха оставили край себе си. Отдавна не беше валяло и неочакваният нощен дъжд предизвикваше в сърцето неясна радост. Горещината през дългите летни дни беше мъчителна за войниците, които бяха все под открито небе, прахът скърцаше между зъбите, водата по премалелите извори се покриваше със зелен жабуняк. Прохладната влага, запръскала неочаквано, придзвикваше по тялото сладостни тръпки, човек се пробуждаше негли колкото да почувствува сладостта на съня и пак бързо заспиваше, заслушан в приспивния шепот на дъжда.

Царят усети тозчас нощния дъжд — шумът му беше по-силен по коравото конопено платно на царския шатър. Той се ослуша със затворени очи в бързите гъсти удари на дъждовните капки и би желал отново да се унесе в сън, но вече не можа да заспи. Завесите и на външния, и на вътрешния вход на шатъра бяха дигнати поради нощната задуха и оттам хлуеше на вълни гъст, упойващ мирис на влажна земя. Зарадва се и царят на дъжда, като на драг гост, дошъл ненадейно. Той се изправи в леглото си. Чувствуваше се отспал, види се, бе спал дълго и дълбоко — кое ли време беше? В шатъра беше съвсем тъмно, угаснал бе нощният светилник, догоряло бе маслото му. Самуил отпусна нозе на земята, потърси с ръка в тъмнината ботушите си, стана. Отвореният вход на шатъра едвам светлееше. Царят излезе вън, протегна ръка да види силата на дъжда. Едва сега забеляза, че ниско на изток небето бе започнало леко да побелява. Задаваше се отдалеч новият ден.