Димитър Талев - Погибел

— Кавото и да стане — прекъсна го Самуил, ние няма да се върнем от тоя поход с празни ръце.

— Да, да, да — заклати продължително Полемарх хубавата си глава. — Както винаги, царство ти, за всичко си помислил. Навлизаме в чужда земя, в наша полза ще бъде законът за военната плячка. И — повиши той глас, разтвори кръгли очи — ще се намери ли черна душа между нас, която ще иска да попречи на това наше дело? Аз не мога да повярвам, не мога да приема, че може да има предател между нас. Скопйе… Но Василий стоя доста време срещу нас, на другия бряг на реката, и успя да ни скрои хитра примка. Усетил ни е той и по пътя за Страцин, и по-нататък, че не е лесно да се скрие цяла войска. Това съм готов аз да приема повече, отколкото да допусна предател между нас и, боже пази, между тия първи мъже на царството ни.

— Ти имащ остър ум, Димитри Полемарх, а човешкият ум може всичко да оправдае и разясни, както се иска на човека. Но едни цар трябва да има бдителни очи и аз ще проверя добре това, в което се съмнявам. Аз не искам да засягам никого от тия първи мъже на царството, както ти може би си мислиш, и няма от какво да се бои тоя, чието сърце е чисто. Ти може би искаш да ме обвиниш в умствена слабост, като почнах вече да старея, но аз ще ти кажа, че може да се прикрие добре и най-многобройна войска, а още по-добре да се прикрие задачата й, ако се спазват строго войнските правила и закони. — Полемарх сега клатеше одобрително глава на всяка негова дума с умилно начупени вежди, но Самуил дигна ръка и спря напиращия поток на неговото словолюбие: — Вън е вече светло. Нека всеки се погрижи за полка си. С тоя дъжд новият ни поход започва по-добре.

Българите навлязоха в ромейска земя и наближаваха вече стените на Солун, а никой от ромеите не излизаше да ги спре. Тук-там по твърдините и стражевите кули из Солунската област имаше по неколцина войници, които на часа побягваха, щом чуеха, че българите се приближават. Побягваха също и господарите-ромеи, които владееха земи по тия места. По царските, по господарските твърдини и кули оставаха само по-прости люде и слуги, които посрещаха българите покорно. Доколкото имаше разправии и сбивания, те бяха повечето за ядене и пиене, за жени, но кръв никъде не се проля. Самуил повели Димитри Полемарх да води работите по военната плячка и с това негли спечели една голяма битка. Полемарх издири всичко, което беше царско и на по-големите господари, прибра го и го запази до троха. Погрижи се с голямо усърдие и за това, което още не беше прибрано от полето. С такова усърдие той се погрижи и за разпределението на плячката — отдели, което беше за царя, за войводите, за всчики челници, големи и малки, отдели и това, което беше за простите войници. Ставаха разправии и спорове, но то беше от преголяма алчност и най-после всеки замлъкваше с кокала си в устата. За себе си и за своя зет Полемарх отдели по-добър дял, но успя да го направи неусетно. Доволни бяха и по-бедните люде от областта, славяни и ромеи, че от тях, според една строга повеля на Самуила, нищо не се взе. Царят бе казал:

— Искам народът тук да ни посреща като свои и желани заради нашата справедливост.

Докато Димитри Полемарх, като царски пълномощник, прибираше плячката и въвеждаше български ред в обласстта със своите помощници, Самуил струпа цялата войска около стените на Солун и го хвана здраво откъм сушата. Царят знаеше, че в обсадения град нямаше повече от две хиляди войници и още две или три хиляди мъже от мирното население, които биха излезли да го защитяват, но не бързаше да го напада. Докарани бяха тук по няколко стенобитни и метателни уреди, но царят нареди да ги скрият по долищата и гъсталаците наоколо, за да не се присмиват ромеите като видят от високите градски стени колко малко са тия бойни уреди. Той чакаше да бъдат докарани тук всички бойни уреди, доколкото ги имаше по големите български твърдини.

Като попремина страхът от внезапно довтасалите българи, животът в обсадения Солун бързо се уталожи. Простият народ се тревожеше само за всекидневния си залък, по градът беше открит откъм морето и на пристанището му всеки ден спираха кораби, които продължаваха да идват от всички краища на обширната империя. По-други и по-големи бяха тревогите на солунските боляри, на воинските челници, които виждаха врага и огньовете му нощем от градските стени. Дук на Солун по това време беше патрицият Иван Халд.

По тия дни, макар вече в края на лятото, горещините в Солун бяха все още големи. Улиците опустяваха още от ранните часове преди пладне и чак до късно след пладне. Редките минувачи в тия часове се промъкваха все край засенчените стени и добре беше за солунчани това, че много от улиците бяха тесни и криви, та по тях слънце и не проникваше. Рано сутрин, още преди изгрев, голяма врява и викот се дигаше на пристанището и най-вече когато се разтоварваше някой кораб, пристигнал през нощта или предния ден; също и по двете пазарища наблизу, където идваха да пазаруват бедните солунчани и слугите на богатите. Такъв шум се дигаше тук и преди, през мирните дни, но още повече сега, когато всеки гледаше да купи по-много, но за по-малко пари; людете трупаха и криеха по зимниците си всякакви храни, но гледаха да запазят и парите си, понеже всичко с пари се купуваше — като бяха затворени вратите на града, нямаше много нещо за размяна.