Димитър Талев - Погибел

Царят се върна в шатъра си и минавайки през преддверието му, рече:

— Ставай да запалиш светлина.

Невидим там в ъгъла, Радой се раздвижи. И веднага усети дъжда:

— Е, най-сетне… Ще понамокри. Ссссъвсем бяхме изсъхнали.

В шатъра светна. Радой донесе на царя да се умие, помогна му да се облече; шеташе по-бодро и още по-пъргав беше езикът му:

— Во-водата сега няма да жалим. Ето ти нова риза. Ще ни бъде сега по-лесно по пътищата, като понапръска. И нннели към дома се връщаме…

— Кой те чака тебе, та бързаш да се връщаш?

— Хм… Аз… с тебе.

Входовете на царския шатър вече се очертаваха и през светлината на нощния светилник — вън бе станало по-светло. Дочуваше се и врява — войниците се събуждаха, а мнозина и не бяха заспивали, след като бяха усетили дъжда.

— Кажи да повикат тук всички войводи — рече царят.

— Що не ги оставиш да си-си подремнат още малко… сега, с дъжда; те са баре на сушина. Бихме ромееца, сега ни се пада и да си поспим.

Слугата забеляза как светна погледът на царя и побърза да излезе.

Войводите надойдоха бързо един след друг. Царят ги посрещаше прав, прави заставаха и те срещу него. Всеки заговаряше за дъжда, а като се събраха всички, царят каза:

— Тръгваме надолу по Струма. И няма защо да стоят войниците повече на дъжда.

— По Струма ли?! — повтори след него Кракра, най-нетърпеливият, но изненадата беше обща.

Царят продължи:

— Искате и очаквате да се върнем по градовете си. Василий си отиде и кой знае кога ще се върне насам, а ние отдавна сме вече все на крак. Да, да… Но мене ми е срамно да се върна сега в Скопйе или в Преспа, или в Охрид. Какво свършихме, като стояхме толкова време на крак, с ръка на меча… Нищо не свършихме, потичахме само след Василия, докато си отиде той по своя воля. Ще се върнем по домовете си подобно на злополучни ловци, с празни ръце и торби. — Сетне той изеднаж промени гласа си, стана гласът му твърд и студен, както и погледът му, дигна и ръка, за да спре всякакво противоречие: — Ще вървим за Солун.

— О, за Солун! — не можа да се сдържи сега пък в радостта си Кракра.

Просия радостно и лицето на царския син, проблеснаха и черните очи на царския племенник, но всички други войводи мълчаха и чакаха. А царят обърна думата си по неочаквана посока:

— Не забелязвате ли вие, светли войводи, че каквото и да се опитвахме да направим, Василий вече знаеше. Ние го чакахме при Скопйе, но той ни изненада. Също и при Страцин, също и тук, обърна се да ни посрещне и не се остави да го изненадаме. Аз ще кажа, че има някой между нас, който навреме му съобщава всичко за нас. — Царят не поглеждаше никого от войводите, за да не помисли някой, че тъкмо него подозира, но продължи: — Сега, за тоя поход към Солун, знаем само ние, които сме тук, и никой друг не знае. Ако и сега вторият Василий узнае закъде сме се запътили и ни изпревари, преди да стигнем до Солун, тогава предателят е между нас и аз ще го потърся между нас, които сме тук, които сме на това място сега.

Великият войвода Ивац мълчеше: не отвори уста ни да противоречи на царя, ни да се оправдава. Мълчеше и Никулица, също и Кракра, и Полемарх, и Илица, и Несторица и Лазарица, и Гавра, и Елемаг, и Сермон, и младият Никулица. Мълчеше и сръбският княз Иван-Владимир. Само по лицето на княз Ашот Таронит се разля едвам доловима бледност, но никой никого не поглеждаше и никой не забеляза промяната по лицето на царевия зет. Кракра пак не се сдържа:

— Жив ще го одера! На кол ще го нанижа! На огън ще го… И всичко това ще претърпи, преди да предаде душата си на сатаната.

Той въртеше кръвясали очи, зачервеното му лице се покри със синкави, тъмни петна. След него заговори Димитри Полемарх, който също не можеше да мълчи дълго и бързаше всичко да облече в избрани думи добри за доброто, зли за злото. Косата му беше вече побеляла, също брадата и мустаките му, но гъстите вежди оставаха все така тъмни, запазила се бе и руменината по лицето му. Приятният му глас се разнесе с някаква скръбна тържественост:

— За похода към Солун, твое царство, ние вснчки ще се подчиним на повелята ти. Ще отидем да ударим Солун, за да не се върнем посрамени по градовет си. — В сърцето си той беше против тоя поход, но нямаше смелост да се възпротиви на царя и особено сега, когато Самуил търсеше предателя и най-напред между войводите, които бяха събрани тук; в сърцето си Полемарх беше всецяло с ромейския василевс и против Самуила; вярваше в силата на василевса, а не в силата на българския цар: предателство той лесно не би извършил, но беше готов да насърчи царя във всяка негова грешка и заблуда, докато си разбие главата, както си мислеше и очакваше Димитри Полемарх. Ето безумецът пак посяга за Солун и нека сам си извади очите! И сладкодумният Полемарх продължи: — Ние наистина и сега нямаме достатъчно бойни уреди за такава твърдина, но може би ще ни се удаде тоя път да я вземем с меч и копие, както е казано за Давида, който уби Голиата с един камък в прашката си. Накъдето е милостта божия, там ще бъде и сполуката.