Димитър Талев - Погибел

— Няма народът вече нищо. Няма и по болярските хамбари. Ромеецът всичко изгребал, всичко отвлякъл. И земята тая година нищо не ражда, откога не е капнал дъжд!

Един от тия войници се обърна и направо към него, щом го видя, застанал там наблнзу.

— Жените, още като влезеш в двора, се хвърлят в нозете ти. И децата с тях. Писъци до бога, А като речеш да вземеш, да подкараш добичето… Плачат, молят се, опинците ти целуват, да не вземаш храницата им, гладни ще измрат. А някъде и дърво дигат, с камъни по тебе, та и децата. Ако ни стигнат клетвите им, по земята ще се влачим, и земята няма да ни прибере. И вие, казват, като чуждите, като ромеите, и нашият цар като чуждия.

Царят повели да се намали хлябът и да се вари яденето в общи котли за цялата войска, също и за него, и за всички челници, големи и малки. Той нареди също всички челници да се хранят заедно с войниците си и още за първия обед отиде и седна с по-малкия си син между войниците от полка на Иван-Владислав.

— Няма го войводата ви — каза царят — и ето аз ще ви бъда гост.

Той виждаше, че войниците се радваха, че бе седнал между тях, макар да не показваха шумно радостта си, радваше се и неговото сърце. Все пак Радой сложи пред него препълнена паница и най-хубави късове варено месо в нея. Като знаеше свадливия му нрав, царят не каза нищо на слугата си, но се обърна към един войник наблизу, направи му знак, каза му и с думи:

— Дай ми твоята паница, а вземи моята, че е по-пълна. Виждаш ми се слабичък, — Войникът се колебаеше, но царят му подвикна: — Побързай де! Яденето ни ще изстине.

Войникът остави своята паница на тревата пред царя и взе царската, но сега се нахвърли върху него Радой:

— Ти по-голям ли си от царя бе!

Целият полк завика срещу царския слуга и царят се радваше в сърцето си, че войниците бяха на негова сграиа. Когато се нахраниха всички и поглаждаха с ръка мустаките и брадите си, Самуил забеляза, че войниците не бързаха да стават, драго им беше да по-седят тъй, с царя си, на една трапеза; виждаше се по погледите им, по приказките, които си подхвърляха. И той попита, без да се обръща към никого, без да поглежда никого:

— Е, сега накъде: ромеите ли да гоним, или да се връщаме по хижите си?

Около него и пред него настана тишина. Никой не се решаваше да даде отговор на царя. Всеки се загледа пред себе си или ще дигне поглед да шари по пламналото лятно небе, ще посегне да откъсне тревичка, за да чопли зъбите си, а някой едва ще се реши да подхвърли към царя бърз, крадлив поглед. Най-сетне се чу глас, но някъде от по-далеко и не се виждаше, не искаше да се покаже тоя, който се реши да заговори:

— То хижата… знае се, тегли, И ходенето стана вече много. Дето стъпиш, кръв остава по пътя, ще каже някой. И яденето не е премного. И за тия също, които останаха по хижите. Ето, нели казаха: в нозете ти лягат, нозете ти целуват да не им вземеш сухия залък. Така е, знаем ние всички. За това мислим. Но докато е той тука и не го прогониш, където и да отидеш, на главата ти ще дойде. И в хижата ти ще дойде.

Царят чу всичко, всяка дума. Той знаеше, че войникът не говореше тъкмо това, което мислеше, повтаряше и чути думи. Той знаеше, че войникът говореше заради него и според него нареждаше думите си. Но войникът не скри своята мъка за хижата, за людете си; и каза тъкмо това, което трябваше да каже за ромеите. Той знаеше и съзнаваше какво беше нужно за ромеите и това стигаше, макар сърцето му да го теглеше повече към хижата. Така и отговори царят на войника, когото не виждаше между другите, но той отговаряше на всички войници там:

— Право говориш ти, войнико, за хижата си и за ромеите. Аз също мисля за ромеите, но и за хижите ви мисля. Затова съм ваш цар, а не за да вземам по-голямата и по-пълната паница.

Царят запомни и тия думи на простия войник, както и думите на Авакума, както и всички думи и мисли, които се събираха с неговите мисли, правеха ги по-ясни.

Племенникът му Иван-Владислав се завърна на другия ден привечер. Царят го отведе настрана, да го изслуша сам, и Владислав каза:

— Настигнах ромеите чак нататък, към Рила планина. Тръгнах и аз скришом след тях, макар да се виждаше накъде се бяха запътили. Като видях, че слязоха долу, на пътя за Плъвдив, обърнах насам. Василевсът пътува за Плъвдив.

— За Плъвдив — взе царят думата му — и оттам за Цариград. Къде другаде? Той вече много се отдалечава и засега не мисли да се връща насам. Отива на почивка, а може и натам някъде да го стиска ботушът му. — Самуил помълча и сетне продължи, но повече като на себе си: — Той отива на почивка, а ние накъде? От какви трудове и победи ще почиваме? Ромеите шетаха по земята ни, където им скимна, взеха Бъдин, Ниш, Скопйе, разрушиха всички твърдини по пътя си. А ние след тях с изплезени езици. Изпратихме ги ето дотук, сега и ние на почивка, а?