Димитър Талев - Погибел

Велбъждският заповедник излезе да го посрещне с всички първенци и с целия велбъждски народ пред южната врата на тоя град. Крепостните стени бяха разрушени и камъните им разпилени, вратата беше само един проход между купища камъни и разтрошена мазилка. Там бе застанал заповедникът с първенците, а народът се бе накатерил по камъните, да вижда по-отвисоко. Там се извърши и царският съд.

Отдръпнаха се всички, които през време на похода вървяха пред царя, и той застана с коня си на два сажена от заповедника. Лицето на царя беше бледо и дори зеленикаво въпреки горещия юлски ден, когато кръвта на човека се качва в главата му. Той за пръв път виждаше така срещу себе си един предател и ако се въздържаше да не го съсече с меча си, то беше, за да го изпита докрай и да запази закона, а също и от жажда отмъщението да бъде пълно. Бледо беше и лицето на заповедника, но той се опитваше да прикрие страха си с някаква жалка усмивка на злодей, който не съзнава злодейството си. Беше стар човек и цял облечен в скъпи кожи сега, посред лято, за да покаже преголяма почтителност към царя, а може би поради студа, който идеше от сърцето му. Между побелялата му коса, по брадата му се бяха запазили гъсти снопчета черни косми, черни бяха и гъстите му, престорено страдалчески присвити вежди, та изглеждаше, че беше човек, който искаше да излъже и бога. Той пристъпи и поднесе на царя хляб и сол, но царят отдалеко махна с ръка — не му позволи да се приближи и от коня си го попита с позаглъхнал глас:

— Къде са ключовете на Велбъжд, да ми ги предадеш с хляба и солта, както е по закон и обичай?

Заповедникът се престори, че приема думите на царя като шега и лицето му още повече светна от угодлива злодейска усмивка. Той се поозърна, сякаш търсеше с кого да сподели радостта си поради доброто божем разположение на царя, и сладко замляска с беззъбата си уста:

— Като няма врата, рекох си, не са нужни и ключове…

— Къде са ключовете? — попита царят пак.

— Взеха ги ромеите, царство ти… Ромеите ги взеха, василевсът им…

— Кой му ги даде?

Сега заповедникът, който се бе освободил от подноса с хляба и солта, започна цял да се върти и огъва ведно с черните си очи, пълни със страх, с надежда, с молба и с някакви неуместно весели светлинки, ведно с необикновено подвижните си вежди, нагоре-надолу, нагоре-надолу, с брада и устни, с ръце и разперени пръсти, по които се синееха ноктите му:

— Ключовете, защо да крия, царство ти… аз ги дадох. Гледам, такава войска, хиляди и хиляди, как ще запазя тоя град? Нямах ни двесте души свои войници. Като не мога да го запазя с оръжие, рекох си, нека го запазя с хитрост… хи! — Затрептя, заигра и гласът му. — Ще влезе василевсът и пак ще си отиде, защо да предизвиквам гнева му? Попитах и тия почтени мъже — извърна се той към застаналите зад него боляри, — посъветвахме се заедно…

— Кои са тия, които попита и се съгласиха с тебе?

— Ето Еремия Горун, Слав Пробод…

Щом заповедникът започна да изрича имената им и да ги сочи с пръст, застаналите там боляри, петима души и все по-стари люде, се нахвърлиха към него, замахаха с ръце да оскубят брадата му, крещяха един през друг:

— Ти… ти! Нас не си ни питал! Ти сам реши и дадеш ключовете, отвори вратите! Кого си питал, ти пусна ромеите в града и царят им те отличи със сан…

Заповедникът не оставаше длъжен никому и царят ги остави някое време да се карат, докато изказаха всичко, което знаеха един за друг, и стана ясно, че те заедно бяха предали града и бяха получили награди от ромейския василевс. Сред народа наоколо се надигна врява и смях — шестимата първенци на Велбъжд бяха смешни в своята ярост един към друг, всеки се опитваше да се спаси, като обвиняваше другите петима. Най-сетне царят махна с ръка и настана тишина. Той попита:

— А къде е стотникът, който след тебе, заповеднико, е челник на войската във Велбъжд? Той защо не е с вас?

— Него ромеите го съсякоха — отговори мигом заповедникът, види се, някаква нова надежда се замярка пред уплашения му поглед.

— Защо го съсякоха ромеите?

— Той се противеше… Ако и аз като него… и мене щяха… и града щяха да го сринат…

— Царство му небесно — прекръсти се царят. — Загинал е верен на своя цар и не се е подложил на чуждия.

Заповедникът и петимата други велбъждски първенци като видяха царя да се кръсти така набожно, започнаха също да се кръстят с голямо смирение, а очите им зорко следяха какво ще направи царят по-нататък. Царят не ги остави да довършат лицемерната си молитва. Той се извърна към един от младите багаини, които го придружаваха, махна му да се приближи. Сетне рече с ясен глас: