Димитър Талев - Погибел

— Тичай… Кажи на моя син да обгражда, да обгражда!

Тъкмо в тоя миг сред малката дружина, която стоеше зад царя, Радой и по-малкият царски син нещо се препираха. Чу се дори как старият слуга подвикна:

— Ти само гледай… гледай…

Царят замахна и нататък с ръка:

— Княз Давид Мокри! Тичай да кажеш на великия войвода Ивац и той да обгражда, да излезе в гърба на тия! Тръгвай веднага!

Момчето задърпа юздата на коня си, размаха нетърпеливо нозе, както ги беше сложило в стремената, и подкара бързо надясно, където беше Ивац, да предаде повелята на царя. Подкара коня си след него и Радой.

Боят се бе задържал премного на едно място и повече време не оставаше. Царят повели да засвирят тръбите и роговете, да заблъскат тъпаните и тарамбуките; нямаше вече от кого да се крият и какво да чакат. Той срита коня си, негли с гърдите му да изблъска своите войници по-напред. Битката закипя с още по-голяма, вече неочаквана сила.

В същото време по огрения от месечината рид оттатък полесражението, по самия му ръб най-напред, се показаха гъсто една след друга нови ромейски редици и заслизаха нашироко, по цялото протежение на стръмнината, където ставаше битката. Те се виждаха ясно, отдалеко, още святкаха железата по тях, острията на оръжията им. Като се спуснаха насам няколко редици една след друга, горе, на ръба на височината, се показаха други редици. Впущаше се в бой цялата ромейска войска.

Ударът на българите не беше сполучлив. Сега Самуил се спусна надлъж през самите редици на своята войска, за да я спасява. И спокойно, като че ли да не уплаши войниците си, той подвикваше ту на една, ту на друга страна:

— Връщайте се! Връщайте се надолу! Полека! Без страх! Не бягай, не обръщай гръб! Ще те ударят веднага!…

Отстъплението започна като по един общ знак. За няколко мига българите се отбраняваха с лице към врага и отстъпваха крачка по крачка, но все повече от тях обръщаха гръб и се спущаха презглава надолу. Скоро те се разпиляха из цялата стръмнина, предните тичаха още по-бързо надолу, все по малцина от по-задните се извръщаха с меч или копие, за да се защитят от удар, да задържат налитащия неприятел. Царят препускаше през разпилелите се в безредие войници, ту на една, ту на друга страна по височината, ала и той все по-надолу — не можеше да позадържи бягащите, а те го повличаха ведно с коня му, с людете, които го следваха с големи усилия. Той видя как Ашот Таронит също препускаше надолу — е, нека се спасява, нямаше вече полза! Видя как се смъкваше и конят на Ивац, приклекнал, поклащайки задницата си. Е, стари друже… Не успяхме и тоя път… Огледа се царят в светналата нощ, видя как двете войски бяха се откъснали една от друга — бягащите бяха по-бързи от преследващите и разстоянието между тях ставаше все по-широко, месечината разливаше все по-нашироко между тях бледата си светлина. Сега царят изеднаж съгледа наблизу, между последните българи, които се свличаха надолу, своя втори зет, сръбския княз Иван-Владимир. Той се поклащаше на коня си цял отпуснат с едрата си снага, отпуснал бе и дългия си меч, както бе изваден от ножницата, и го държеше като забравена в ръката му ненужна вещ. Дали го бе замахнал срещу някой ромеец, дали го бе накървавил?… Но, мислеше си царят, той не е предателят! А кой беше предателят и тоя път?…

Българите се смъкнаха от височината и продължаваха да бягат по равнината нататък. Ромеите започнаха да се поспират, преди още да стигнат чак долу. Такава беше повелята на василевса им — да прогонят българите и да се върнат пак горе, по страцинските височини. Василий не искаше, не се решаваше да води бой в нощта, която е пълна с тъмнина и с всякакви изненади. Нощни битки търсеха само българите в своята вълча ярост. Ромеите се върнаха горе, прибраха ранените и убитите си и пак останаха осем тагми добри стрелци на стража по стръмнината. Другите потърсиха едва що напуснатите леговища, които все още бяха запазили тойлината на телата им. Къса беше лятната нощ, но зората беше още далеко.

Събраха се долу, на равното, и българите. Събраха се на по-големи и по-малки купчини, приказваха един през друг, всеки разправяше как се отървал от неизбежна смърт, колко ромеи убил или пък се караше с другаря си. Говореха те и викаха, но избягваха да се погледнат в лицето, макар и в тъмното — всеки лъжеше и послъгваше, а и се срамуваше от бягството си пред ромеите. После, когато ромеите изчезнаха от стръмнината, десетниците и други по-малки челници подкараха по неколцина от своите люде назад, да приберат ранените си другари, да смъкнат долу телата на избитите. Българите дълго не можеха да потиснат голямата си възбуда. Докато премина оживението след срамния край на битката, започнаха да смъкват отгоре умрелите и да ги нареждат на дълги редици. После дойде повеля да ги погребват в общи ями. В призрачната лунна светлина лицата на мъртвите изглеждаха мраморно студени и бели, очите им като черни дупки, черна изглеждаше и кръвта по тях. Трябваше да ги събличат, да ги нареждат един до друг в широките ями.