Димитър Талев - Погибел

— Ето така е всичко, както го виждаш. Ха още малко, ха тоя път и уж за по-добро, докато хлътнеш в дупката.

— Е, ще вървим, като сме тръгнали, на…

— А можеш ли да не вървиш!

Докато още светлееше вечерното небе, челници дигнаха дружините, които бяха насядали по дължината на пътя, както бяха вървели след царя, и ги подредиха с другите, надалеко през полето, от двете страни на пътя, по на четири редици една зад друга. Спешена бе и конницата и людете бяха изведени също напред. Така остана да почива цялата войска, готова в същото време да тръгне всеки миг. Умората бързо надви всички други болки, а сънят беше сладък в тойлата нощ, върху напечената от слънцето земя. В скоро време затихна и последният от войниците, който все току се въртеше и се чешеше, борейки се с мислите си. Останаха да стърчат в тъмнината само стражите наоколо, които ту се подпираха и отпущаха на копията си, ту стреснато тръгваха да ходят напред-назад, уплашени да не би сънят да ги обори.

С войниците легна и Самуил — не даде да му дигнат шатър или какъвто и да е заслон. Отиде и полегна край един храсталак, завит с наметката си. Там близу легна и старият му слуга, налягаха наоколо и всички, които ходеха с него според службата си. Заслушан в сърдитото мърморене на слугата, царят бързо заспа; от някое време сънят внезапно го връхлиташе, но не беше продължителен. Не спа той много и тая нощ — сънят му изеднаж отлетя, както и бе дошъл. Царят изеднаж видя над себе си звездното небе и се приподигна на лакът — не беше ли вече време? Не, още не беше време. Виждаше се, нощта едва що бе започнала. Царят виждаше и забелязваше всички знаци, познаваше пътищата на звездите. Едва що се бе сгъстила нощната тъмнина и това бяха първите мигове на нощния сън, когато всяка жива твар спи в пълен покой, без сънища; така светят и звездите в тоя час, като светилници, догоре пълни с масло, спокойно и ярко. И като че ли небето беше най-тъмно там, откъдето трябваше да изгрее месечината. Рано беше още. Самуил се отпусна пак на земята, леко попритегли наметката си, сякаш да не смути и с най-малък шум съня на хилядите люде там. Затвори очи, дано пак да заспи, но знаеше, че вече няма да заспи. Започнало бе бързото, тревожно брожение на мислите му.

Оживял бе нов опасен, страшен враг и той го виждаше навсякъде вече, във всяко свое дело. Измяната, предателството, скритата вражда. Внезапното нощно нападение на ромеите край Вардар, при толкова бденне и добра стража! Някой е отворил свободен път на ромеите — как иначе; някой ги е превел досам българския стан. Кой е той? Не простият войник! Той ще мърмори и проклина, ще открадне, ще ограби, ще убие, ще посегне на жена, той ще побегне от бойното поле, ще се разбунтува срещу челника си, но няма да доведе врага в своя стан, при другарите си; сърце няма да му даде, не смее, не може. Челникът може да отиде и да доведе врага, и по-големият по-лесно от по-малкия. Той знае пътищата, може да се движи навсякъде и по всяко време. Челникът може да има за себе си някаква полза от врага, но не простият войник. Противниците на царя винаги са били между челниците, между първенците и болярите най-напред, ето и епископът в Бъдни… Ето сега и кастрофилаксът на Скопйе. По-друга е злобата и неверието на простия човек…

Царят бързо се надигна, стана прав; сега той нямаше време за сън. Предателят никога не спи и чака ти да заспиш, да се забравиш. Нощта беше все същата още в първия си сън. Наоколо се чернееха купчините на заспалите люде. Нека спят всички, нека поспят, докато дойде часът. Той тръгна предпазливо, с тихи стъпки. Мина между всички тия човешки купчини, излезе пред редиците. Нататък се чернееше сянката на някого от стражите. Царят се приближи:

— Що има…

— Няма нищо, царство ти.

Самуил отмина още по-далеко напред. Оглеждаше се на всяка стъпка, взираше се в тъмнината. Да можеше да застане той вместо всички стражи, той да бди и да пази… Не ще успее никой да се промъкне! Той се спря. Някъде наблизу бяха може би и стражите на Василий. Неясно се чернееха върху звездното небе нататък страцинскнте височини. Царят познаваше и тия места — колко пъти бе минавал по тия ридища на път за Средец или на връщане от горните земи. А сега там беше вторият Василий. Не му даваше да мине по тоя път, да минава и да ходи по своята земя. Влязъл бе и в Скопйе, разрушил бе стените му. Ходеше и спираше навсякъде по българските земи, по своя воля. О, само един път още да го удари както при Траяновата врата някога! Ще удари тогава и предателството, и злобата, и невярата, и всяка скрита вражда, всяко зло упорство…