Димитър Талев - Погибел

Гаврил-Радомир забеляза баща си, тикна меча в ръцете на слугата и се отправи към горния край на дългото помещение. Съблечен по бяла риза, едър и хубав, той се приближаваше с широки твърди стъпки и като го гледаше царят, сърцето му преливаше от бащинска радост и гордост. Той пожела да поласкае младия човек и не би искал да има никакви разпри между тях.

— Аз не мога с твоя меч, много е тежък за ръката ми — каза Самуил. И като че ли тъкмо за това бе дошъл, да си поиграе и той с оръжията, продължи: — Но ще опитаме с лък, с мечица… късо копие, секира… Да видя дали все още вярно се мери окото ми.

По насрещната стена, на долния край на помещението, бяха заковани дебели дъски и греди, по които бяха отбелязани разни очертания и знаци за прицел; повечето напомняха човешки образ, някои бяха само черти или точки, трудни за улучване от по-далечно разстояние. Самуил се сиря доста далеко от тях. Радомир рече на слугата:

— Дай лък.

— Дай кутригурски лък — рече след него царят.

Радомир го погледна с весело учудени очи, с възхищение; кутригуреките лъкове бяха малки, донесли ги бяха някога старите българи — тяхното племе кутригури; те биеха много далеко и с голяма сила, но се опъваха трудно. Нужно беше да се стреля с тях бързо, за да не потрепери ръката, ако се държи по-продължително опънатата тетива. Царят поиска тъкмо такъв лък. Той го дръпна от ръцете на слугата, сложи стрела и бързо го обтегна. В затвореното помещение пуснатата стрела изсъска късо и едвам чуто, а в следващия миг опашката й се залюля на една от дъските насреща. Радомир пристъпи нататък, за да види по-добре как бе улучил баща му. Стрелата бе попаднала точно в средата на едно черно кръгче, не много по-голямо от пръстен.

— Хей, татко — викна Радомир радостно удивен. — На такава далечина… Едвам се вижда колелцето! Аз… аз не мога така.

Едвам доловима усмивка се таеше под провесените, вече гъсто прошарени мустаки на Самуила, но пъстрите му очи, блеснали по младежки, не можеха да скрият неговата горделива радост. Той подаде лъка на слугата и рече:

— Дай мечица.

Слугата бързо му подаде къса мечица. Царят се приближи повече към отсрещната стена, но пак на голямо разстояние от целта, в която се премери. С един бърз замах той хвърли мечицата и тя се заби в една греда, не по-широка от четири пръста. Радомир пак извика:

— Ооо… татко!

Царят не можеше да скрие със своята сдържаност голямата си радост от сполучливите удари. Очите виждаха още добре, ръката беше още силна. Той каза на сина си:

— Опитай и ти.

— Аз мога по-добре с меч… И с копие също.

Те играха тук дълго и с всякакви оръжия, като момчета, които се прехласват в игрите си. Дори по едно време влязоха в спор. Самуил забрави защо бе дошъл, докато най-сетне ръцете му започнаха да треперят от умора. Радомир не се насищаше на играта, силите му нямаха край. Царят го прихвана под ръка, а на слугата махна да излезе от помещението. Бащата и синът се спряха край един отдавна неотварян прозорец със замъглени, зеленикави стъкълца. Самуил дигна поглед към лицето на сина си — искаше и да чуе, и да види.

— Ти много скоро забрави жена си — започна той. — Още не си разделен с нея, а тя може и да се върне. Баща й може да я върне, ако тя не иска.

Радомир не се изненада от думите му и отговори спокойно, без колебание:

— Не, татко, тя няма да се върне. Аз знам, нели живеях с нея. И тъй, сърцето ми го казва. Баща и, като е за нея, прави, каквото тя поиска. И аз не искам да се връща, не искам.

— Е, ще видим… — кимна царят и после изеднаж попита, без да сваля очи от лицето на сина си: — А за Ирина какво ще кажеш?

Лека, едвам доловима руменина пропълзя по страните на младия княз; и сините му очи заблестяха по-силно, усмивка озари лицето му. То не беше от изненада или от стеснение пред бащата. Беше от радост, че бащата заговори за Ирина, дори само за това, че спомена името й. В сърцето на Самуиловия син имаше твърде много огън, който се разпалваше, пламтеше и при най-лек полъх. Така беше и с неговата нова обич, с отскоро разгорилата се страст към Ирина Каматерос. Той веднага отговори на царя и в същото време сам за себе си разясняваше новите си чувства към ларисчанката:

— За Ирина по-рано аз и не мислех. Тя беше все с нас, с всички у дома и човек не вижда това, което е постоянно пред очите му. Пък и тя никога не ме е побутвала с лакът да я погледна: едва сега все току застава срещу мене…

Самуил следеше движението на алените му устни, потреперването на неговата сгъстила се вече, светлоруса, лъскава брада. И току го прекъсна: