Димитър Талев - Погибел

— Наредено ли ти е да чакаш отговор на писмото, или да кажеш нещо и устно?

— Нищо повече не ми е наредено.

Не, пратеникът на маджарския крал не носеше добри вести. Но какви бяха те? Не можеше ли той да извлече някаква полза за себе си от тая начеваща вражда между двамата царе, или да попречи на нещо, което не беше в негова полза? Докато разпитваше маджарина и се гощаваше насаме с него, князът скрои план как да получи и прочете писмото на краля. Когато кралският пратеник вече за трети път поиска да му се каже къде може да намери българския цар, Иван-Владислав му отговори с преголяма загриженост:

— Никой не знае и аз не знам къде е царят в тоя час. Но аз ще ти кажа по каква посока да тръгнеш и ще го намериш. Как са те изпратили да пътуваш сам с такова важно послание! Аз ще ти дам царски човек да те придружава, с него и по-лесно ще намериш моя чичо.

— Тогава да побързам… — огледа се маджаринът за пътническия си посох.

— Не — спря го с едно движение на ръката си Ароновият син. — Късно е вече. До края на деня няма да стигнеш никъде. Аз не искам да нощуваш по пътищата с кралското послание в торбата си. Не знаем какво съдържа то ни аз, ни ти, царете си пишат за важни работи, а какви ли не люде биха могли да те срещнат по пътя.

— О, добре… Нека бъде, както ти казваш, княже — съгласи се охотно пратеникът, но добави: — А иначе никой не знае какво нося в торбата си.

Владислав поклати глава:

— Което знаят двама, могат да го знаят и трима. Дяволът пък знае всички човешки работи.

Князът изпрати маджарина с един слуга в стаята, където трябваше да нощува, а той самият не заспа до късно тая нощ.

На другата сутрин кралският пратеник отново тръгна на път, но сега придружен от царски страж. Когато двамата пътници още същия ден излязоха на големия път между Охрид и Обител и навлязоха в гористите теснини между Баба и Бигла планина, нападнаха ги изневиделица четирима въоръжени люде, свалиха ги от конете им и ги завлякоха навътре в гората. Нападателите взеха от пътниците всичко, що беше по-ценно, също и кожената торба на маджарина, и ги вързаха здраво на две дървета далеко едно от друго, в най-затънтения край на гората. Когато четиримата разбойници вече си тръгваха със задигнатата плячка, един от тях се обърна към маджарина:

— Ние не те знаем кой си и какъв си, но виждаме, че не си тукашен и ето какво ще ти кажем: ако не викаш и не се опитваш да избягаш, може да останеш жив. Но ако се опитващ да се развържеш или викаш да те чуе някой, ще се върнем и ще запушим гърлото ти с желязо. Хайде сега, остани си със здраве.

Разбойниците заплашиха и вързания страж да не вика, да не се опитва да избяга.

Нападението насред пътя за Обител бе наредил един от верните люде на Владислава. Същият този човек донесе на княза и торбата на маджарина. Беше късна нощ. Иван-Владислав се затвори в най-скритата своя стая, извади от торбата кралското писмо и го разви, както беше навито на тръба и скрепено с червени конци, с оловени печати. „Аха — стисна той тънките си устни. — И печатите са оловени, а не златни…“ Писмото бе написано на не много правилен ромейски език и князът го прочете от първата до последната му дума:

„ОТ КРАЛЯ НА ВСИЧКИ МАДЖАРИ СТЕФАН

ПОСЛАНИЕ

ДО КРАЛЯ НА ВСИЧКИ БЪЛГАРИ САМУИЛ

Моята дъщеря светлата княгиня Маргарета се завърна в моя дом и не желае да се връща повече в твоя дом като съпруга на твоя сан светлия княз Гаврил-Радомир. Моята дъщеря и твоят син са свързани с брачна връзка, но тя ще бъде разкъсана от светата наша Католическа Църква и моята дъщеря ще бъде освободена от всякаква връзка с твоя син. Ти трябва да върнеш и това, което моята дъщеря донесе в твоя дом като своя невестинска придан, освен ако искаш да го задържиш незаконно. Моята дъщеря дойде с моя благословия при твоя син, за да намери съпружеско и семейно щастие, но не можа да го намери и не желае да бъде занапред в никакви връзки с твоя син, нито желае да го среща и вижда, за което и аз давам пълното си съгласие и одобрение. Това исках да ти известя с това послание и се подписвам саморъчно

Като прочете кралското послание, Владислав отново го нави на тръба и го сложи на масата пред себе си. Това той направи, без да го съзнава, защото мисълта му беше насочена в друга посока. Съдържанието на посланието не го изненада — то беше потвърждение на това, което допущаше и донякъде знаеше още преди за отношенията на братовчеда си Радомир и съпругата му. В кралското послание нямаше никаква закана или каквато и да е опасност за българското царство, ала се виждаше, че маджарският крал не беше вече приятел на Самуила и неговия син. И толкова по-добре. Враговете на Самуила и неговия син можеха да станат при удобен случай приятели на Владислава. Но сега той не можеше да има никаква полза от това послание. Да го прати ли на Самуила? Не, няма да го прати. Нека Самуил бъде в неизвестност, докато получи може би второ такова послание. Дотогава ще мине много време, маджарският крал ще мисли, че не е зачетен с отговор, и враждата му към Самуила и Радомира ще расте. Няма да се върне при краля и неговият пратеник; недоволството и враждата му ще пораснат още повече. Кралят няма да изтегли меч против българското царство поради тия причини, а ако стане нужда, ще узнае, че между българите има врагове на неговите врагове, което ще рече негови приятели. Толкова за кралското послание. Засега от него няма голяма полза… Владислав бързо премисли всичко това, взе наново посланието и го смачка на тойка в ръцете си. А мисълта му не спираше своята работа: „Радомир няма да узнае нищо за жена си. Ирина също няма да знае, че той ще бъде освободен от брачната си връзка; тя тъкмо това чака и тоя път няма да изпусне царския син. Но ще почака, ще почака може би още много време…“ Ароновият син притвори очи, устните му се обтегнаха в крива усмивка. Той изпитваше голямата сладост на злодея, който се радва на мъките и несполуките на другите, наслаждава се от своята омраза и жажда за отмъщение. Ирина Каматерос бе го изпъдила от стаята си — нека сега почака за своето щастие…