Димитър Талев - Погибел

Със същата усмивка Иван-Владислав поднесе към пламачетата на светилника посланието и не откъсна от него светналите си очи, докато не се превърна то на пепел. После той взе торбата на маджарския пратеник и излезе в тъмната нощ. Отиде чак до брега на езерото и сложи в торбата тежък камък. Завъртя кожената торба за прашилото с всичката си сила и я запрати надалеко от брега; чу се в тъмнината как шльопна торбата в дълбоката вода. Още същата нощ неговият верен човек отново изпрати четиримата разбойници при маджарския пратеник и стража, който го придружаваше. Разбойниците убиха маджарина, също и царския човек, хвърлиха телата им в един трап и ги затрупаха с камъни.

Ирина Каматерос бе пуснала Гаврила-Радомира вече на два пъти в стаята си. Скоро след като царят и неговият син тръгнаха на път, ромейката се усети бременна. И най-напред си спомни тя за последната си среща с царя и за неговите последни думи: „… Не искам да развалям приятелството си с маджарския крал. Не бива да има царството ни враг зад гърба си. Трябва да чакаме… Царството стои над всички…“ Тя не бе почакала, докато Радомир се освободи от маджарката. И дали наистина ще се освободи той от брачната си връзка особено сега, когато и двамата бащи можеха да се намесят? Ако маджарският крал също намери, че не трябва да разваля приятелството си с българския цар, той ще върне дъщеря си при нейния мъж. Ирина бе избързала. Късно бе я посъветвал царят да бъде по-търпелива, но той не знаеше докъде бяха стигнали те с Радомира. Откога още бе копнеяла за хубавия царски син, още като дете, без и сама да знае тогава каква беше тая сила, която я притегляше към него. Жена му, маджарката, бе побягнала, отделила се бе от него, това се виждаше, и той веднага се бе обърнал към нея, както никога и с голяма обич. Като че ли отеднаж се бяха отворили очите му за нея, за прибраната по милост, която доскоро едва бе забелязвал между сестрите си. Тя го прие и не можеше да постъпи иначе. Толкова дълго бе копнеяла за него, не можеше да се въздържа повече в своята незадоволена страст. Той можеше отново да се отвърне от нея, да я отмине и вероятно вече завинаги. Тя го прие и му се даде — нека я съди бог. От голяма обич, от страх, от преголяма душевна жажда. Винаги е била разумна, никога не бе забравяла мястото си в тоя дом, седяла бе скромно на края на трапезата, по-близу до слугите, отколкото до господарите, но нели и в нейните гърди туптеше сърце, слабо женско сърце?…

Като дочака още един свой месец и се убеди още един път, че беше бременна, Ирина виждаше, че наближава време, когато не ще може да скрива своя грях от людските очи. А дотогава можеше да се върне и маджарката, както бе казал царят. За нея, грешницата, и за Радомира също беше по-добре да заеме тя пак предишното си място, да заличи следите на своя, на техния грях. Ако маджарката се завърне, тя ще преклонн глава; иначе всички ще се обърнат срещу нея и царят ще я обвини, че върви срещу царството. Ако маджарката не се завърне в България, Ирина ще я замести навсякъде, както я бе заместила в сърцето на царския син. Но тя бе побързала да се даде, излъгала се бе и сама ще плати за грешката си…

Ирина знаеше, чувала бе много пъти за случаи, когато бременни жени сами се освобождават от плода на сърцето си; знаеше такива случаи и между жените от царската прислуга, знаеше и как са го правили. Знаеше тя и това, че много често жените плащаха с главите си, когато посягаха насила и предивременно да откъснат живия плод от утробата си. А тя и нямаше кому да повери своята греховна тайна, от кого да се поучи, от кого да поиска помощ. Беше сама в своето опасно решение, със страха си, със скръбта си за едва що заченатата рожба, която трябваше да убие.

Една сутрин Ирина излезе от стаята си рано, при изгрев слънце, излезе и от царския палат — стражите току що бяха отворили тежките порти на царския дом. Запъти се вън от града — учудени я изгледаха стражите на южната градска врата. Младата жена мина през гората и се спря на най-отдалечения край на острова. Брегът тук беше висок и се спущаше отвесно във водата; по брега наоколо стърчаха скали, разхвърляни в безредие, между тях и по тях растяха диви смокви и всякакви храсталаци, пълзяха къпини и див хмел. Ирина избра един скрит ъгъл и бързо се съблече съвсем гола. Бялата й плът настръхна от утринния хлад — косите лъчи на ранното слънце не можаха да я стойлят. Започваше ли вече болката и всички мъки, които тряваше да претърпи? Тя поглади с две ръце гладкия си корем, нежно, състрадателно към себе си, към своето собствено тяло, към живия плод в утробата си. Над главата й се стрелна птица с тих шум, младата жена цяла потрепери от уплаха и бързо се огледа — наоколо беше тихо и пусто, ниско долу край брега водата прошумоля едвам чуто, като сподавена въздишка. Ирина пристъпи живо, решително и се спря за миг на самия ръб на брега. Тялото й блестеше озарено от младото лятно слънце, а по меките очертания на раменете й, по кръглите твърди гърди, по дългите стройни бедра като да бе полепнал златен прах. Ниско долу, току пред самите й нозе, в сянката на високия, стръмен бряг едвам се полюляваше пробудилата се вода, прозрачна надълбоко, студена и сякаш враждебна. Ирина примижа с очи и се хвърли с корема си напред; разперените й ръце се мярнаха като бели крила, развя се след нея, блеснала на слънцето, дългата й черна коса.