Димитър Талев - Погибел

— А ти не я ли търсиш, не ходиш ли подире й?

— Е, да — засмя се с цялото си лице князът. — Аз я търся. Драга ми е. С нея се разбирам по-добре, отколкото със сестрите си. Добра е и е много хубава. Нели? Ти, татко, също я обичаш. Докато беше тук Маргит, аз нищо… но сега все търся Ирина, като да ме е страх да стоя сам…

— Ясно ми е всичко — рече царят и продължи: — Но ти не можеш да разкъсаш така бързо и лесно брака си с дъщерята на маджарския крал и то е повече заради царството ни.

— Тя… — опита се да възрази Радомир, но царят му направи знак да млъкне.

— Не искам нас да обвинят, ако са решили маджарите… кралят или дъщеря му… ако са решили да развалят тоя брак. Да кажат, че ти веднага си се свързал с друга жена. Ти трябва за всичко да мислиш като утрешен цар, сине.

Лицето на княза се промени, той като че ли отеднаж си спомни за нещо много важно, ала сякаш с досада и страх. Сетне каза рязко и твърдо:

— Да, татко.

Погледа го мълчаливо Самуил, с обич и скрита грижа, улови го за ръката над лакътя, да усети тойлината, силата на младото синово тяло.

— Тия дни тръгвам на път. Ще дойдеш и ти с мене. Трябва да видим едно и друго на много места. Василий е още жив, синко.

— Да, татко.

Царят се върна в работната си стая и веднага изпрате да повикат Ирина Каматерос. Както понякога и преди, той я накара да седне и да напише на елински отговор на едно писмо, което бе получил от Византия. Царят получаваше често такива писма от българи, които живееха отвъд границата, също и от ромеи, които бяха против своя василевс и клоняха към българския цар, като мислеха, че българинът можеше да стигне един ден и до Солун, и до Одрин, та и до Цариград. Самуил разбираше добре ромейски, говореше също добре, но не можеше да пише правилно и ясно. Вместо доверения царски писар понякога Ирина Каматерос пишеше отговорите на тия писма от името на царя, който бе дал и на нея доверието си в тия свои работи и тайни връзки с вътрешността на Византия. Той вярваше в нейната дългогодишна привързаност, а също и в будния й ум. Като свърши тя и тоя път, което й бе наредено, царят, сякаш между другото, каза:

— Моята снаха, изглежда, отиде при баща си сърдита. Между мъж и жена всичко се случва, но аз не искам да развалям доброто си приятелство с маджарския крал. Не бива да има царството ни враг и зад гърба си. Каквото и да става, ние не бива да допуснем маджарите и техният крал да ни обвинят за каквото и да било. Ние трябва да чакаме търпеливо и да видим накъде ще се обърнат работите. Царството стои над нас всички, а не ние над него.

Още като чу Ирина първите му думи, по лицето й се появи бледност. Тя чу добре всяка дума на царя и после, подобно на Радомира, отговори:

— Да, царю.

Самуил я чувствуваше като своя между най-близките си люде и би желал да й покаже това сега, да я докосне, както сина си преди малко, но не каза нищо овече. Той проследи с поглед девойката, докато излизаше от стаята, и мина през ума му такава мисъл: „И той като сестрите си… за пленница…“ Няколко дни по-късно царят и неговият син напусна Преспа, следвани от сто души, въоръжени конници. Беше в началото на месец Тревен 2 2 Тревен — май. , по българските поля и планини всичко беше в зеленина и цвят.

Скоро след заминаването на царя и царския син в Преспа пристигна един маджарин, пратеник на маджарския крал Стефан Първи. Той каза, че носи писмо за българския цар и понеже царят не беше в Преспа, посрещна го и го прие княз Иван-Владислав. Докато го разпитваше и го оглеждаше от всички страни, мисълта на Владислава бързо работеше — той искаше да узнае и туй, което не можеше да чуе от маджарина, за което не можеше и да го пита. Най-папред Владислав помисли за това, че маджаринът бе дошъл сам при царя като пратеник на своя крал, което беше от обидно незачитане. И се виждаше още, че пратеникът не беше от най-близките люде на краля, нито с висок сан. Не идеше с добри вести маджаринът. Князът го прие с голямо внимание, бавеше се около него и пак със същата цел — да узнае нещо повече, да узнае всичко, понеже нямаше право да получи и прочете писмото, което пратеникът носеше за царя. Владислав го въведе в стаите си, останаха те и сами доста време; маджаринът знаеше славянски, може би беше и славянин, разговорът им вървеше без затруднения.

— Как е Маргарета, моята драга снаха?

— Здрава е — отговори пратеникът късо.

— Тя не праща ли нещо за мъжа си? Той също е с царя.

— Не праща.

— Не каза ли нещо за мъжа си?

— Не каза.