Димитър Талев - Погибел

Рипсимия дочу един къс разговор между Радомира и Ирина. Спрели се бяха те двамата пред вратата на оръжейното помещение в двореца, където Радомир влизаше много често и дълго играеше с разните оръжия там. Рипсимия се спотаи зад един каменен стълб наблизу. „Знае къде да го пресрещне хитрата ромейка…“ — стисна тя зъби и наостри уши. Ясно се чу плътният глас на непредпазливия княз:

— … Нели ти казах, татко поиска тогава да вървя с нея до самата граница. Тя все бързаше. Не се и обърна да ми каже сбогом.

— Като мине време… — чу се гласът на Ирина тих и колеблив; едно говореше езикът й, друго мислеше тя и друго очакваше да чуе. — Като мине повече време, ще й домъчнее за тебе и ще побърза да се върне. Тя ти е венчана жена.

— Няма да се върне и не искам да се връща. А ти искаш ли? Кажи!

Ирина не отговаряше, чуваше се само затрудненото й дишане. Рипсимия не можеше да стои повече скрита, тя не искаше да чуе отговора, който предусещаше. Щом я видя, Ирина се отдалечи, Радомир попита:

— Подслушваш ли?

Той се обърна да влезе в оръжейното помещение, а Рипсимия на свой ред попита зад гърба му заядливо:

— А няма ли какво да чуя?

Оттук тя отиде в работната стая на баща си. Царят беше сам. Бащинската обич на Самуила към най-голямата му дъщеря беше по-скоро горчива скръб, беше страх за бъдещето й, страх и от нея. Тя все не показваше никакво желание да се омъжи, но не искаше да влезе и в манастир, както сама заяви по едно време, макар да бе станала още по-набожна. Някакви скрити щения здраво я държаха в греховния светски живот. Тялото й се бе изсушило още повече, не бе останала в нея ни следа от женска прелест и привлекателност, лицето и бе придобило пепелив цвят, угаснала бе всякаква светлина по нейния измъчен образ и цялата й озлобена душа беше в острия, дебнещ поглед. Тя винаги търсеше и разкриваше чуждите грехове, предусещаше и разгласяваше неприятностите, беше предвестник на несрети и тревоги, ходеше между людете като жива злокоба. Със страх и безпокойство я срещаше дори родният й баща. Като я видя да влиза, Самуил я попита още отдалеко, преди да приеме поздрава й:

— Какво има, щерко?

Рипсимия се поклони мълчаливо и се приближи със строг, тайнствен израз на лицето. Тя каза тихо, като че ли се боеше да не се чуе през стените наоколо:

— Няма защо да скриваме повече, господарю и татко мой; Ирина заплита все по-здраво моя брат и ще го погуби. С ушите си чух.

— Какво си чула?

— Тя се преструва хитро, но иска да раздели моя брат от жена му и, то се знае, да застане тя на нейно място. А той е вече омагьосан от нея.

Рипсимия стоеше чинно пред царя със своето строго, надменно смирение и го гледаше право в очите. Нели и той не беше безгрешен — родил бе извънбрачен син с една проста селянка и при жива законна жена! Царят отговори сърдито и изрече мисъл, която изеднаж проблесна в неговия правдив ум:

— Ако искаш да знаеш, за него щеше да бъде по-добре с Ирина, нежели… — Той не се доизказа и добави с омекнал глас: — Но какво си видяла? Кажи.

Рипсимия го погледна слисана от недоизречените му думи, сетне занарежда:

— Застанали бяха един срещу друг, той зяпнал в устата й. Той каза за Маргарета: „Тя няма да се върне и аз не искам да се връща.“ Тя пък едно му говори, а друго мисли и желае. Вижда се всичко ясно…

Царят й махна с ръка да млъкне. И още един път махна с ръка:

— Върви си.

Рипсимия смирено се поклони, ала пак не можа да задържи езика си в своята блюстителска ревност:

— Аз… от чисто сърце, господарю. Ти върни моя брат и твоя син в правия път, отстрани от него прелъстителката. Той сега е в оръжейното — добави тя услужливо.

Рипсимия излезе от стаите на баща си, скоро след нея излезе и той. Запъти се царят към оръжейното помещение. Той бе решил да научи всичко направо от сина си. Не бяха избягнали и от очите на царя някои външни признаци на взаимното влечение между Радомира и ларисчанката, но той пожела да узнае докъде бе стигнало то, като се надяваше на чистосърдечието на своя син. Още влизайки в оръжейното помещение, той съгледа как Радомир, съблечен по риза, изкусно размахваше един огромен меч; там стоеше и един от слугите му, който гледаше да бъде по-далеко от опасното оръжие в ръцете на младия княз, но трябваше и да му прислужва. Царят се поспря до вратата на помещението, да се полюбува на ловките движения на сина си. Помещението беше дълго към петнайсет разтега, на долния кат на царския дворец, с дебели каменни стени, по които бяха окачени всякакви оръжия, още от времето на първите български господари.