Димитър Талев - Погибел

— Но… Царят ме чака. Закъснях.

— Постой… Още малко — опита се да я задържи с две ръце князът.

Ромейката леко го побутна и побърза към работната стая на царя.

На стъмване тоя ден царят, както му беше обичай, излезе да се поразходи из острова сам, загърнат с тойла наметка. Едва що бе навлязъл в гората, отвъд наскоро издигнатата градска стена и, негли по отколешен навик, по пътеката, която водеше към някогашната, порутена вече къща на Биляна Маркова, недалеч пред него неочаквано се показа между оголелите дървеса княз Иван-Владислав. Тръгнаха заедно и Самуил каза:

— Студено е още, особено тъй, привечер, но се усеща близка пролет.

Младият княз нищо не отговори. Малко по-нататък царят се спря и се обърна към него: — Какво става с тебе, момко?

Иван-Владислав пак не побърза с отговора си, а остави да говори загриженото му лице. После той се усмихна:

— Моите са бели грижи, чичо. И дори ме е срам да те занимавам с тях, но… ти си ми и баща, и всичко, ето сам ще видиш… Искам да се женя, чичо, и те моля да ми помогнеш.

— От помощ ли се нуждаеш?

— Не, но… без твое позволение…

— Избрал ли си девойка?

Иван-Владислав мълчаливо кимна.

— Коя е тя?

— Мария, по-голямата щерка на войвода Димитри Полемарх.

Царят сложи малката си суха ръка върху рамото на княза:

— Ще те оженя! Каква била грижата му! Ами сам Полемарх толкова пъти… — Той млъкна със светнало лице, попридръпна наметката си и добави с въздишка: — Е, поне ти ще развеселиш сърцето ми.

Двамата млади съпрузи се върнаха в Охрид още на другия ден. Ала около три недели по-късно царският син отново пристигна в Преспа и тоя път без съпругата си. И незабавно поиска да види царя.

— Тя замина… Отиде си — започна той едва що прекрачил прага на царските покои, но се виждаше, че не беше толкова разтревожен, колкото искаше да се покаже пред баща си.

Царят го отведе в една по-отдалечена стая, за да не чуе друг някои разговора им. Той попита:

— Кога замина?

— Вчера. Тя каза — побърза да изпревари въпроса му Радомир, — че времето вече се е оправило и ти си й позволил да замине, щом времето се оправи.

Царят рече, загледан пред себе си:

— Това е бягство. Ти не можа да я задържиш. И не си искал да я задържиш, виждам. Но сега е късно да я гоним и връщаме. Не можем да я държим тук насили. Ще приемем и ние, че е тръгнала с наше съгласие и позволение. Ще поддържаме роднинството с маджарския крал, доколкото ще бъде възможно. Ти сега ще вземеш сто конника, ще я настигнеш и ще я придружиш до маджарската граница. Там, където я настигнеш, в Обител или в Прилеп, надявам се, ще наредиш пътуването й, както подобава. Всичко да изглежда, както е прилично: изпращаш съпругата си на гости при баща й. Е, тръгвай веднага.

Гаврил-Радомир се върна от това свое пътуване до маджарската граница развеселен и бодър.

През същото време царят с голямо усърдие се зае да устрои женитбата на своя племенник за щерката на Димитри Полемарх. Той бързаше да забрави по-скоро огорчението си от бягството на своята снаха. Когато уговаряха тая нова женитба и Димитри Полемарх пред царя и пред трима чужди свидетели изброи какви скъпи и най-скъпи дарове бъдещата невеста щеше да занесе на своя жених, цар Самуил на свой ред каза и обеща:

— Княз Иван-Владислав Мокри ми е като втори син и ще приема бъдещата му съпруга в своя дом, но то ще бъде, докато се направи неговият собствен дом, който аз ще издигна със свои средства в престолнината ни Охрид.

Сватбата стана на втората неделя след Великдена тая година. Строежът на новия княжески дворец в Охрид едва-що бе започнат и младоженците се настаниха в царския дом в Преспа. Настани се тук и Радомир след връщането си от маджарската граница. Това сам пожела — не искал да се връща в Охрид след раздялата със съпругата си, а то беше всъщност заради Ирина Каматерос.

Мария Полемархова, младата невеста на княз Иван-Владислав, беше дребна жена или почти дребна, с твърде женствено тяло — широките бедра, закръглените форми личаха и под дрехите и; такъв беше и вървежът й, всяко нейно движение — някак безшумни, меки, като на млада котка. Тя не съзнаваше това и не го показваше като женска прелест, която се нрави на мъжете. Мека и нежна, златистобяла беше и кожата й, нейната най-голяма хубост. Иначе лицето й беше грозно, със замазани черти, ала грозотата му не беше противна, може би пак поради чистата и нежна кожа, приятно румена по бузите. Тя не блестеше с нищо, но в дома на баща си бе усвоила всички правила на приличието.