Димитър Талев - Погибел

Спряха се на два разтега един срещу друг, отпуснати на разтрепераните си нозе, с провесени ръце; натежали бяха и главите им, гърдите им се дигаха и спадаха с шумно, пресипнало похъркване; висяха косите им, полепнали и мокри от пот и кръв, висяха по тях и изпокъсаните дрехи. Лицата им бяха пребледнели от умора и лъснали от обилна влага, само очите им все още горяха от безумна ярост и омраза.

— Излизай — изсъска остро девойката. Влажните й, жадно разтворени устни помръднаха беззвучно, после тя глухо изрече: — Ще повикам слугините да те изхвърлят…

— Ще кажа — изкриви той тънките си устни в злобна усмивка, а очите му оставаха все тъй пълни с омраза и незадоволена похот, — ще кажа, че ти ме повика в стаята си…

— Глупак… — провлече тя затихналия си глас, разтвори ръце, посочи и него с разтрепераната си брадичка: — Погледни се… Ето и аз… Нели ще видят как съм те посрещнала…

Той се огледа, като че ли отеднаж се събуди от сън, и току повлече нозе към вратата. Чу се как изтрака заключалката оттатък завесата. Пристъпи нататък и ромейката, за да заключи вратата си след него.

Като излезе от стаята на Ирина Каматерос, Ароновият син имаше само една грижа: да се прибере в своите стаи, без да го забележи някой. Нащрек беше и сега неговият остър, хладен разсъдък, макар кръвта да кипеше в жилите му. Той пооправи косата и дрехите си и тръгна смело по дългия, пуст ходник. Тук-там зад някоя от вратите се дочуваха глухи, неясни гласове, някоя можеше и да се огвори всеки миг, по Иван-Владислав вървеше с твърди, макар и не много шумни стъпки, черните му очи блестяха в полумрака някак предизвикателно: той беше готов да посрещне всекиго и да даде отговора си. Не се показа никой по ходниците, докато князът се прибра в стаите си; беше късно, прибрали се бяха вероятно и слугите, само стъпките на нощните стражи едва се дочуваха откъм широкото преддверие на долния кат. Той се огледа за слугата си и като не го видя, започна сам да се приготвя за лягане. В тоя миг влезе и слугата — дребен, пъргав момък, с живи, но уплашени очи.

— Защо не си на мястото си? — попита Владислав спокойно и дори небрежно; в същото време, без да бърза, откачи от стената една волска жила, облечена в тънка кожа, и пристъпи към слугата.

— Аз дойдох веднага тука, господарю, щом ти излезе от трапезарията, но… Но ти не беше тука, госпо… — въртеше уплашени очи момъкът, дребното му лице побеля, но той не направи ни едно движение, за да се защити, да се отдалечи.

Иван-Владислав, все тъй без да бърза, го удари силно по лицето с волската жила, сетне с нов удар зави жилата около голия му врат:

— Да знаеш мястото си. Да знаеш мястото си, скоте!

Князът беше доволен, че слугата не беше го видял, когато се връщаше от стаята на Ирина, но и това беше нужда и жажда на сърцето му — да бие, да вижда страх и болка по лицата на другите. Слугата знаеше, че трябва да претърпи ударите му, иначе, ако се бе опитал да се запази, те щяха да бъдат много повече. Волската жила висеше постоянно на стената или пък беше в ръцете на господаря.

В спалнята на княза не беше много тойло, студено беше и леглото му. Иван-Владислав знаеше, че голямата тойлина е вредна за човешкото тяло и търпеливо понасяше студенината на леглото си. И бе престанал да мисли за Ирина Каматерос, сега мислеше за Мария, щерката на Димитри Полемарх.

Между малцината боляри, които живееха заедно с царя в Преспа, беше и Полемарх. Откакто Самуил се прогласи за цар, Димитри Полемарх беше навсякъде с него. Това ставаше не винаги по желанието на царя, но Полемарх винаги успяваше да се нареди до него. Той бе решил и да се сроди с царя и бе направил вече всичко, за да наложи тая своя мисъл на Самуила, също на Ивана-Владислав, когото искаше да направи свой зет. Иван-Владислав, оцелелият син на Арона Мокри, можеше да стане и цар един ден, ако, не дай, боже, се случеше нещо с Гаврила-Радомира, единствения син на Самуила Мокри. Ето и дотук стигаше сметката на Димитри Полемарх. Той не пропущаше случай да подхвърли подходящи думи и на царя, и на Владислава, каза, което беше нужно, и на жена си, и на по-голямата си щерка Мария. Сега Иван-Владислав, докато затойляше студеното легло с тялото си, мислеше за Мария Полемарх, мислеше за своята женитба.

Той наближаваше тридесетте години и отдавна му беше време да се ожени. Но винаги бе подчинявал всичките си мисли на една своя главна мисъл — да стане едни ден цар български, та същото беше и с женитбата му. Би искал да се ожени за девойка от царска кръв, ала освен братовчедките му други такива девойки в Вългария нямаше. Така не можеше да продължава повече — нужно беше да се ожени, да му се народят деца и щом като нямаше за него жена от царска кръв… Боляринът Димитри Полемарх го канеше в дома си и дори много по-често, отколкото беше редно и прилично; той го закачаше по-често от всички други за закъснялото му ергенство, но с някаква покровителствена загриженост и много пъти в присъствието на царя. Владислав виждаше какво иска Полемарх, а вече и се говореше в Преспа за женитбата му с Мария Полемархова. Девойката беше грозна — хубава беше само кожата на лицето й, наследила я бе от своя баща, но Иван-Владислав решаваше всичко най-напред с ума си. Димитри Полемарх беше между първите войводи и боляри на царството, един от най-близките люде на царя, най-хитрият между тях, а тая женитба би го приближили още повече до престола. Димитри Полемарх беше и много богат.