Димитър Талев - Погибел

— Болна ми се виждаш. От невярна болест. Личи ти. Има един, който може веднага да те излекува. И само той. Но такъв си е… лесно забравя.

Денница, най-младата царска щерка, несдържано се изкикоти. Рипсимия се обърна — да не слуша неприлични думи, а прозрачните й уши като че ли още повече щръкнаха изпод навитата около главата й коса на тънки плитки. Всички в двореца знаеха повече или по-малко за връзката на царския син с Ирина Каматерос. Тя нищо не отговори на предизвикателните думи на Владислава. Замлъкна и той, без да успее да прикрие недоволството си от нейната сдържаност.

Рано на другия ден Ирина премина с чун на отвъдния бряг заедно с една ст по-старите царски слугини, която прислужваше и на нея. Тя поиска от челника на стражата при входа на Преспа да й даде един от людете си и продължи право към село Герман. Старата слугиня и стражът вървяха мълком след нея — воля беше на царската храненица да върви, където иска.

Село Герман, в гористите подножия на Баба планина отсреща, беше свето място. Имаше там четири църкви, също и манастир с неколцина калугери. През годината 993-та Самуил постави в една от тамошните църквм каменна плоча с издълбан надпис и три сребърни кръста в памет на баща си Никола, на майка си Рипсимия и на брата си Давид, който приживе бе прогласен за цар, а след смъртта му — за светец. Имаше свети люде и божи служители в това място, но имаше и такива, които общуваха с тъмните сили. Люде от цялата околност отиваха там да търсят с надежда помощта на бога и със страх помощта на нечестивия. Нататък се запъти и Ирина Каматерос. Като видя това стражът, не намери други думи да изкаже недоволството си, а рече:

— Да бяхме взели барем коне…

Старата прислужница мълчаливо се прекръсти.

Те минаха през село Ръмби, което беше на пътя им, и наближиха Герман далеко преди обед. Ирина остави двамата си спътници да я чакат край селото — не искаше да знаят къде ще ходи и с кого ще се среша. Тя и не се бави много в Герман. Показа се скоро пак на пътя и поведе своите люде назад към Преспа.

Като се стъмни добре същия ден, Ирина отново се затвори в стаята си и с още по-голяма предпазливост. И тоя път слугите бяха донесли в стаята й жарник с огън, също някакви съдове. Говореше се вече из целия дворец, че Ирина бе ходила чак в Герман, че се затваряше в стаята си и правеше нещо скришом, но тя бе казала, че е болна, че се лекува, та повече за болестта й се говореше. Не дойде никой да я безпокои, докато беше още рано, а като утихна всичко по двореца, тя започна отново да се мъчи в задушната стая, затойлена със силен огън посред лято.

Тя вари дълго на огъня някакви билки, докато остана до половин чаша отвара, зелена като яд и гъста. Изпи я още гореща и като че ли изпи огън, който се разнесе по всичките й жили. Зашумяха ушите й, забуча главата й, гърдите й кънтяха от бързите, тежки удари на сърцето. Тя ходи от стена до стена, докато разтрепераните й нозе премаляха и най-сетне легна, цяла потънала в студена пот, а утробата й гореше в огън. По едно вече и не се помнеше или пък се загуби в самия пъкъл — черни дяволи я горяха гола на жив огън, мушкаха я в корема с нагорещени тризъбци, заливаха я с ледена вода и викаха, виеха около нея като вълци. После тя и съвсем се загуби. Събуди се късно на другия ден. Потекла бе от нея кръв, нежеланият плод пак бе останал в утробата й. Целия този ден тя не можа да стане от леглото си — едвам дишаше от немощ и само стиснатите й зъби задържаха уплашената душа, която искаше да напусне отровеното тяло. Вече на стъмване някой почука на вратата й. Ирина се повлече да прибере едно и друго, сетне успя да отвори вратата на стаята си. Влезе Мария, Владиславовата жена, която от няколко месеца беше също бременна.

— Що става с тебе, сестро? — попита тя угрижена.

Грозното й лице бе станало още по-грозно, с подути устни и цяло покрито с петна от бременността й, но тъкмо защото беше толкова грозно това добро лице, Ирина заплака. Мария я прегърна: — Кажи що ти е. Не можем ли да ти помогнем?…

Ирина полека я отстрани, обърса с ръка сълзите си.

— Да… болна съм. Но минава вече — промълви тя с премалял глас и колкото да прикрие по-добре тайната си. После каза: — Към нас жените дори и добрият бог е несправедлив. А ти, сестро… за кога очакваш?

— А… рано ми е още — усмихна се Мария. Усмивката на грозното й лице — жалка, но и странно хубава, беше ясен израз на мъченическо примирение и на радостна, светла надежда.

Няколко дни по-късно Ирина Каматерос отиде сама в жилището на царския изповедник епископ Емилиян, в двора на новата църква, която неотдавна бе издигнал царят и бе прибрал в нея мощите на свети Ахил. Състарилият се вече духовник беше пръв свещенослужител в тая най-голяма църква в новия царски град и пазител на светите мощи. В началото на тая година по желание на царя той бе удостоен от патриарха в Охрид с епископски сан. Епископ Емилиян познаваше царската храненица и не показа учудване, че я виждаше сама в монашеското си жилище, но я попита строго: