Димитър Талев - Погибел

Поклони се пред епископа Ирина Каматерос, колкото да не покаже голямото си отчаяние, обърна се и излезе от малкото му жилище.

Тя се отдалечи бавно и отиде чак на брега на езерото. Тръгна по самия бряг и се взираше във водата — търсеше къде беше тя най-дълбока. Голяма сила я теглеше към дълбините на водата, но друга сила я задържаше на брега. Тя седна на един камък, негли да си почине от тия две сили, подпря лакти на колената си. На два разтега току под нозете й водата тихо плакнеше стръмния скалист бряг, като стръвен хищник, който се облизва с мокър език. Тя ще се приведе и ще полети надолу в тъмната дълбина; тук беше дълбоко до три човешки ръста. Няма да помръдне ни ръце, ни нозе, за да не изплава. Или ще дигне тоя тежък камък там и с него ще се хвърли и няма да го изпусне, докато не глътне вода. Ще лежи с него в тинята на дъното, докато отвори уста за въздух… Ирина цяла потрепера, стори й се за миг, че беше там, на тъмното дъно на езерото, водата я притискаше, мокрите подводни треви се заплитаха в нозете й, тя се задушаваше…

— И бог дори ме отхвърли, не ми помогна — раздвижи устни тя и сякаш спореше с някого, спомняйки си думите на епископа, сетне бързо се изправи, отдръпна се още на две стъпки от брега. И рече полугласно: — Останах сама и… сама ще си помогна!

Тя се запъти назад към двореца с олекнали стъпки, изправила едрата си стройна снага, сякаш току-що бе отхвърлила от плещите си тежък товар. Във вътрешния царски двор на царския дом срещна Владислава. Князът я забеляза отдалеко и втренчи в нея учуден поглед — в цялата й външност имаше нещо предизвикателно, само по пребледнялото й лице можеше да се прочете нейната мъка. Той се спря на почтително разстояние и се поклони, без да сваля поглед, а тя едвам кимна на поздрава му. Иван-Владислав се обърна след нея и като гледаше стройния й стан, леката й походка, мислеше с отвращение за разкривеното тяло на грозната си бременна жена.

Ирина Каматерос забеляза, че от някое време Иван-Владислав спираше върху нея омекнал и дори скръбен поглед. Тя нямаше време и желание да мисли за тая промяна в погледа на княза. Бременността й напредваше с всички свои признаци, с всички страхове и грижи, които предизвикваше в сърцето й. Външно все още нищо не можеше да се познае по нея, пък и тя умееше добре да се прикрива; мъчително беше да се бори с честите напъни за повръщане и с погнусата от повечето храни, а трябваше всеки ден да сяда по три пъти на трапезата заедно с другите и да се преструва, че се храни като всички. Тя се боеше най-много от Владислава, но ето от някое време той се промени, някак попритихна, стана по-внимателен дори и към жена си.

Една вечер, на излизане от малката трапезарии, Владислав пусна както винаги четирите жени напред, но спря Ирина, която също излизаше след трите княгини:

— Почакай малко. Искам да ти кажа нещо.

— Що има да ми казваш…

— Върни се… Ето да поседнем тук…

Ирина пристъпи и седна на един стол — не искаше да покаже страх, но гледаше княза с твърд, предупредителен поглед. Владислав седна срещу нея и като че ли той именно се смущаваше от нея, не знаеше къде да погледне и заговори с тих, подмилкващ се глас:

— Прощавай… аз съм много виновен пред тебе… През зимата… като влязох в стаята ти… то не беше хубаво. То беше някакъв бяс в мене…

— Това ли искаше да ми кажеш?

— Не, не — бързо се понадигна князът да я спре. — Исках само да знаеш, че аз не съм толкова лош… и ти не си виновна, че си толкова хубава… Чакай, не бързай, много е важно…

— Ако е това, което ми говориш… Няма да те слушам повече.

— Не. Ето… Искам да разбереш, че съм ти най-добър приятел… — Той притискаше на гърдите си ръце с разтреперани пръсти и я гледаше с широко разтворени кръгли очи, готов да се закълне, да сложи негли главата си за всяка своя дума После изеднаж сви строго черните си вежди и продължи, загледан пред себе: — Не много отдавна тук пристигна един маджарин. Търсеше царя. Пратеник бил на маджарския крал. С писмо до царя. Аз му дадох човек да го заведе при чичо. Оттогава все си мисля и ето… като че ли отеднаж ми се отвориха очите. Тоя кралски пратеник не бе дощъл с добри вести. Идва сам, с едно писмо… Така ли става между царе и роднини? Маджарския крал ни обръща гръб, това е. Той е сърдит за дъщеря си и тя, нашата снаха, няма да се върне вече при нас. Кажи, не е ли така? Помисли и ти… Той наново разтвори широко очи и се приведе напред, като че ли отговорът, който очакваше от Ирина, беше съдбоносен за него.