Димитър Талев - Погибел

„Мене ми е чудно — пишеше кралят, — че ти ми пращаш приятелски и роднински поздрави, а не споменаваш нищо за моя пратеник и за моето предишно писмо до тебе. Чудно ми е също, че си застанал на моята граница и си мисля какви ли са твоите мисли и намерения. Ние с тебе не сме вече роднини, а времето и твоите неизвестни за мене намерения ще покажат доколко сме и приятели. Аз ти писах и пак ще ти повторя, че моята дъщеря, светлата княгиня Маргарет, няма да се върне при твоя син и в твоя дом, нито в твоето кралство. Тя горчиво плака и проклина часа, в който е решила да се свърже в съпружество с твоя син, който може да е добър за себе си, но не и за нея. Нашата църква развърза това, с което ги свърза, и те вече не са съпрузи нито пред бога, нито пред людете. Аз те питам какво стана и с пратеника ми, който ти донесе моето писмо, а и досега още не се е върнал при мене. Може да се е случило нещо с него в царството ти, може и да не си получил писмото ми, това бог знае засега, но и аз ще узная един ден с божията помощ, ако ти не искаш да ми отговориш, а ти и твоят син с това мое второ писмо вече знаете, което е нужно да знаете.

СТЕФАН ПЪРВОВЕНЧАНИ крал на маджарите“

Като получи и прочете това писмо, цар Самуил много се разгневи, макар да не научи от него нещо повече от това, което знаеше и предполагаше. Учуди се само за пратеника, който и до тоя ден не беше стигнал до него. Но царят и сега не искаше да разпалва опасна вражда с първия Стефан и като търсеше, от друга страна, начин да даде достоен израз на своя гняв и на своето недоволство, понеже се чувствуваше унижен заедно със сина си от маджарския крал и от неговата дъщеря, той спомена за Ирина Каматерос:

— Да беше сега с нас Ирина, щеше да състави изкусно писмо на ромейски, та да мога да кажа на маджарина тъкмо това, което искам, и добре да ме разбере. Но ще се опитам и сам, доколкото съм учил на ромейски, понеже и той ми пише на тоя език, чужд и за него, и за мене.

Дълго се мъчи царят, защото за него беше по-лесно да държи в ръката си меч, отколкото тънко перо, ала най-сетне написа и каза, което искаше:

„Научих се за твоето достойно венчание и се радвам на сполуката ти, защото, каквото и да става между нашите деца, то е друго, а по-други са царските ни работи. Моят син и твоята дъщеря не сполучиха, но ние с тебе сме царе и ще мислим най-напред за царствата си. Ако твоята дъщеря не иска да се върне при своя мъж и той също, моят син Гаврил-Радомир, не я иска да се върне при него. Но ако съм дошъл на границата с твоето царство, аз съм в своето си царство и не мисля да влизам в твоето нито на една педя. Ти няма защо да се боиш от мене, но и аз не се боя от тебе. Твой пратеник не се е явявал при мене и друго твое писмо не съм приемал освен това, което е сега в ръцете ми, но защо си изпратил човека сам. Може да са го изяли вълци по пътищата и за това аз не съм виновен. Ще пратя мои люде да го търсят, него или костите му, ако са останали. Сега ти сам премисли кое е по-добро за моето царство и за твоето също, както аз премислих и ти пиша.

САМУИЛ цар на българите“

Царят разпита и науча, че наистина бе преминал на българска земя един маджарин, който се нарекъл царски пратеник. Самуил не искаше да пише повече за него, за да накара краля да съзнае грешката си, като бе показал такова неуважение към българския цар. Все пак той изпрати повеля до Рун да издири липсалия маджарин, но за края на кралския пратеник нищо не се узна.

В самото начало на следващата година в Преспа неочаквано пристигнаха други пратеници на маджарския крал и тоя път бяха двама. Те предадоха на Самуила следното писмо:

„ОТ СТЕФАН ПЪРВОВЕНЧАНИ, КРАЛЯ НА МАДЖАРИТЕ, ДО САМУИЛА, КРАЛЯ НА БЪЛГАРИТЕ

Това, което стана, между моята дъщеря и твоя син няма да се върне и поправи вече никога. Светата Христова Църква го развърза, както и го върза преди това, но така стана и по желанието на моята дъщеря и на твоя син, както и ти ми писа преди не много време Но както става с тия, които са живеяли в брак, моята дъщеря княгиня Маргарет доби мъжка рожба, която е била зачената, докато княгинята беше в брачна връзка с твоя син княз Гаврил-Радомир, та сега това дете е тяхно дете, на тия двамата, които са го родили по милост божия и по негова света воля, а като е техен син, детето е мой и твой внук, което ме накара да ти пиша и изпратя това послание. След раждането му, както е по християнски закон, то бе кръстено и получи име Петър, на името на стария български цар Петър, чийто заместник си ти. Както е според божия закон също, детето, моят и твоят внук, ще остане при майка си, докато има нужда и не може да живее без майка, та няма да го дам никому другиму, нито на тебе, който си негов дядо, нито на тоя, който му е роден баща. Когато същият този Петър, който сега е невинен отрок, стигне на възраст сам да решава накъде да върви, тогава той сам ще реши дали да остане при мене и при родната си майка, или пък да дойде при тебе и при баща си. Това реших и така ще бъде, както е и според божия закон. Ако досега аз нищо не съм ти известил за новороденото, ти не мисли, че това е било от зла воля, а защото ти не можеше да узнаеш от мене това, което и аз не знаех и беше скрито от мене, докато не се роди детето и не се реши каквото беше нужно за него. Не се опитвай, твое величество, да променяш, което няма да бъде променено и ще остане, както съм решил.“